Зорница Каприева
В следващите няколко страници ще очертая различните аспекти на феномена „убийство”, като през цялото време ще опитвам да извличам през различни източници отговори на въпросите как и защо хората са склонни да посегнат на чуждия живот. Ще направя преглед на психологическите обяснения на явлението и кратко ще се спра на някои от философските четения на този акт. Всичко това ще бъде обвързано със съвременната реклама, като целта на изследването ще бъде не толкова да разгадая в подробности същността на хомоцидните интенции, а по-скоро да дам наклон за размисъл върху това възможно ли е акът на отнемане на живот да бъде обвързан с маркетинговата комуникация и до каква степен потребителите биха възприели подобна стратегия.
Философските виждания за убийството
Неестествено би било, ако едно изследване на хомоциден феномен през философската перспектива не започне с християнските му тълкуване.
Позицията на християнството по отношение на убийството е на пръв поглед ясна. Категорично е казано, че има постъпки, които, независимо от обстоятелствата и намеренията, са винаги непозволени. Сред тях са богохулството, клетвопрестъпването, прелюбодеянието, убийството, при което отнемането на живот се изтъква като най-големият грях. Твърдо се заявява, че „Бог е единствен господар на живота от неговото начало до неговия край: никой при никакви обстоятелства не може да предяви за себе си правото да разруши пряко едно невинно човешко същество.”[1]
Проблемът, свързан с лишаването от живот сякаш се изчерпва с това заключение, а от своя страна въпросът за убийството неизбежно престава да има амбициите да бъде философски. Това обаче не е напълно вярно. Дори в християнското учение се допуска посегателство върху личността, макар и в изключително редки случай.
Необходимо е да се обърне внимание на указа „Не убивай невинния и правия”[2]. Именно той позволява на Църквата да приеме законната самозащита като допустима. От страна на Католическата църква например е казано съвсем ясно: „Който защитава своя живот, не е виновен за убийство, дори и ако е принуден да нанесе смъртоносен удар на нападателя (…) защото повече си длъжен да пазиш собствения си живот, отколкото този на другия”.[3]
Акцентирането върху свещеното право на живот на „невинния” е ключово и за обяснението на факта, че традиционното учение на Църквата не изключва напълно прибягването до смъртно наказание на определен човек, стига то да е строго необходимо и да е единствената възможност за защита хората като цяло.[4] Това, разбира се, е крайна мярка. Умъртвяването тук се възприема по-скоро като производно на самоотбраната – за предпочитане е да се сложи край на живота на един индивид, отколкото да се застраши съществуването на много хора.
Магьосничеството дълго време се е възприемало като непростимо престъпление, което напълно заслужава смъртна присъда
Съвсем естествено, през вековете се появяват някои автори, които стигат доста по-далеч в размишленията си. Те правят опити да се противопоставят на аксиоматичното виждане на Църквата, като дефинират акта на убийство като съвсем не против природните закони, а обратно – дори заявяват, че понякога е препоръчителен за благото на собственото съществуване. Разбира се, те не биха могли да бъдат определени като силно религиозни. Фундаментална за техните размишления е знаменитата реплика на Сад: „Ако Бог не съществува, то значи всичко е позволено.”[5]
Маркиз дьо Сад,[6] макар известен на широката аудитория по-скоро със садомазохистичните си новели, е автор и на различни социални идеи, доста скандални не само за неговата епоха.
За него например убийството и свободата са тясно свързани. Свободата да унищожаваш, казва той, предполага ти самият да можеш да бъдеш унищожен. По този начин той заявява своята гледна точка доста ясно. В природата на човека е да се стреми към пълна независимост. Това неизменно означава, че имането на власт е задължително условие. Трябва да се бориш непрекъснато, за да победиш. Да не зависиш от нищо и никого е крайна цел, без значение от средствата. Той заклеймява по всякакъв начин вкоренените в съзнанието на човека морални норми. Всяко действие според него трябва да бъде провокирано и осъществено от разума. Така разрушението се превръща в наслада, а убийството не е нищо друго освен начин да притежаваш.[7] В този ред на мисли страданието на другия би могло да бъде стимулиране на преживяванията за собствено превъзходство и ценност и да спомага за осъществяване катарзиса на натрупаното вътрешно напрежение, да удовлетворява нарцистично-садистичните потребности.[8]
Илюстрация към първото издание на “Жюстин”.
Вижданията на Макс Щирнер[9] могат да бъдат тълкувани като своеобразно продължение на Садовите размишления, въпреки че той, за разлика от маркиза, уточнява: „Убивайте ги, но не ги измъчвайте.”[10] Отричайки всякакви норми на поведение, немският философ прокарва учението, че първоизточници на правото и морала са силата и могъществото на отделната личност. Човекът, казва той, е длъжен да търси не социалната, а своята собствена свобода,[11] а това неминуемо означава, че границите ще бъдат престъпени. За да бъдеш единствен, според него, трябва да приемеш да убиваш.[12] Цялата му философия се гради на твърдението „щом е редно за мен, следователно е справедливо”[13], а ако това означава, че трябва да лишиш някого от съществуването му, то следва това да е правилното решение, тъй като човекът има право да върши, всичко, което намира за добре.
За разлика от анархистите, които смятат убийството за напълно естествено, стига извършителят му да го намира за правилно, при тоталитарните общества на XX в. се наблюдава рязко обезценяване на живота на отделния човек, за сметка на множеството. На съветския диктатор Сталин се приписва зловещата реплика, че убийството на един човек е престъпление, а убийството на милиони – статистика. Нещо повече – отнемането на живот се налага като напълно допустим и ефикасен начин да се избегне каквото и да е било отклонение от възгледите на прокламираната за единствена и заедно с това единствено истинна идеология. Социалната система, изграждана на принципа на класовото или расовото превъзходство нормативно изисква унищожаването, включително физическото унищожаване на съответния „враг”. Тя обвързва същината на съществуването си с това противопоставяне, което е буквално на живот и смърт. Така „разчистването” на расов или класов принцип, унищожаването на расовия или класовия враг, се превръща не просто в нещо напълно обяснимо, но и още повече – в законно изисквано.
Адолф Хитлер и Йосиф Сталин
Всички автори, чиято философия, подкрепя убийството, разбира се, са тотално убедени, че изповядват правилните принципи. Те са напълно сигурни в своята компетентност и безгранична ерудиция. Познанието заема водеща роля в ученията им. Ясно личи твърдото им убеждение, че който е лишен от възможността да узнае всичко, не ще може да убие всичко,[14] т.е за тях познанието, силата и правото да отнемеш нечий живот са тъждествени понятия. Не по този начин обаче стоят нещата при психологическото четене на феномена убийство.
Психология на убийството
Изследванията на убийствата и техните извършители имат своята история в криминологията, съдебната психиатрия и юридическата психология.[15] Всички те се занимават с изучаването на личността на престъпника, като разглеждат психологическите аномалии и деформации в различни аспекти и феномени от човешките отношения. [16]
Могат да бъдат дефинирани шест основни причини за извършване на убийство: за разчистване на терен за бизнес; с цел извършване на друго престъпление или прикриването му; при защита от нападение или насилие; по хулигански подбуди; като завършек на продължително системно насилие и за отмъщение.[17] В основата на всички тези подбуди за посягане на нечий живот стои най-вече агресията. Тя би могла да се отключи от редица фактори. Именно тях следва да разгледам по-подробно.
Със сигурност постоянното наблюдаване на сцени на насилие спомага за постепенната загуба на емоционалната възприемчивост към агресията и към признаците на чужда болка. А те не липсват в съвременния свят. Няма да съм първа, ако заявя, че сюжетите на все повече филми и компютърни игри се базират на идеята за насилие. Средствата за масова комуникация също ни заливат с кадри, изпълнени с жестокост. Най-вероятно с напредването на технологиите и непрекъсната жажда на потребителя за все по-ново, различно и силно усещане и самите сцени ще стават все по-истински, максимално близки до реалността. В резултат на това наблюдателят привиква към насилието и неговите последствия и престава да го разглежда като особена форма на поведение.[18] Всъщност това обяснение за съществуването на агресия днес е логично, очевидно и задоволително. Причините за криминогенно поведение у хората обаче съвсем не се изчерпват с него.
Кадър от филма „Убийствен пъзел 3D”, чийто сюжет е базиран на крайната агресия и нуждата от отмъщение, а 3D технологията прави картините на насилие максимално реални.
Някои теории стъпват на убеждението, че престъпното поведение се дължи на генетична предразположеност, други автори издигат хипотезата, че то е свързано с хормоналните дисфункции в човешкия организъм. Повечето изследователи обаче по-скоро изтъкват наличието на малоценностови комплекси и психични травми у индивида като вероятната причина за отключване на агресивното поведение.
Важно е да се отбележи, че макар масовото схващане да настоява, че криминалното престъпление е абсолютната индивидуалност, реализирана в социален план като произвол, това не е съвсем така. То всъщност се съдържа в самото общество, то е очевидна социална реалност.[19] Фройд дори стига още по-далеч като заявява, че тенденцията към унищожение е израз на най-дълбоките, безсъзнателни пластове на човешката природа, които влияят на поведението на индивида в социума. Според него всеки човек има деструктивен потенциал с инстинктивен произход, който в определен момент може да надделее и да се стигне до извършването на хомоцидни действия. Този вътрешен импулс за унищожение би могъл да се отключи от преживяването на малоценност и вина, които неизбежно водят до сложни конфликти на съзнателните и безсъзнателните пластове в личностната структура. Те от своя страна пораждат агресивност у индивида, която стои в основата на извършването на убийство.[20]
Разбира се, както повечето психични отклонения, и тук корените могат да бъдат открити в детството. Голяма част от психолозите издигат хипотезата, че криминогенноста представлява форма на нарастване на агресивния нагон поради чувството за малоценност.[21] Най-често това усещане се поражда от емоционалното отхвърляне на детето от родителите. Именно то, както и малтретирането в ранна възраст представляват основния психологически фактор за бъдещи девиации, независимо от техния формат.[22]
Съвсем естествено е при едно детство, в което са липсвали подкрепата и топлото отношение на родителите, да се появи схващането у индивида, че само той единствен може да защити себе си. Усещането, че само той е добър, а другите са лоши, може да доведе до криминалната ситуация, поради убедеността му, че чуждият живот не струва нищо[23]; а когато възникне силната тенденция към обезценяване на живота, честта и доброто на ближния, там възниква престъплението.[24] Подсъзнателната нужда от възмезедие също би могла да предизвика извършване на хомоцидни действия в бъдеще.
Детството неминуемо влияе върху изграждането на личността
Всъщност в криминологичните типологии за убийствата като водещ се визира именно мотивът за отмъщението. Определянето на убийството като акт на отмъщение позволява то да бъде интерпретирано като един от феномените на враждебната агресия. Характерното за нея е, че индивидът изпитва някаква силна и неприятна емоция – например ярост – и й реагира, като я насочва срещу другия. Основната цел на извършителя на престъплението е да редуцира неприятното емоционално състояние, в което се намира.[25]
Неизолираните случаи на крайна агресията идват и от обстоятелството, че индивидът не изразява яростта си в момента, в който я изпитва, и към този, към когото я изпитва. В резултат на това гневът се натрупва и започва да се проявява под формата на агресия. Тя се насочва предимно към възприемани като по-слаби или към отсъстващи опоненти.[26]
Агресивните действия могат да бъдат тълкувани и като признак на несъзнаван и потискан страх. Личността смята, че може да се приспособява към всичко и да се справи с всеки проблем. В действителност обаче „азът” й е много слаб. Установено е, че такива хора реагират еднакво на всички обстоятелства: с агресивност.[27]
Наред с чувството за малоценност и несъзнаваното чувство на страх и безпомощност, отчуждението също е основен фактор за формиране на криминогенна личност.
Отхвърлянето на индивида от обществото е основна предпоставка за агресивно поведение
Факт е, че днес, поради разрастването на градовете и драстичното увеличаване на населението, човекът по правило е анонимен и почти напълно отчужден. В своята изолираност обаче той има болезнената потребност да се обединява с други хора, свързани от някакъв общ принцип, да търси непрекъснато нови преживявания, които да го откъснат от рутината на неговото самотно ежедневие. Това е причината всеки да търси онази среда, в която се отпуска и се чувства спокоен. В основата на това непримиримо търсене на микросоциум стой стадният инстинкт, заложен във всеки един човек. Ако индивидът не успее да си намери група, която да го приеме, той несъмнено ще изпита самота и отчуждение, което пък е предпоставка за агресивно поведение, нерядко завършващо с престъпление.[28]
Битовите проблеми също не са фактор за подценяване, когато става въпрос за провокиране на чувство за малоценност у индивида, което, както вече изяснихме е базова причина за отключване на агресията. Криминогенното поведение може да бъде предизвикано и от критичното намаляване на доходите. Доказано е, че едно отслабване на икономиката незабавно води до многократно увеличаване на престъпленията. Нещо повече – изследвания показват, че повишаването на безработицата, дори само с 3% задължително води до нарастване и на смъртността – убийствата се увеличават с 6%[29], което е доказателство за свързаността между бедност и престъпност.
Рекламата с хомоциден сюжет
На пръв поглед може би е странно, че наред с философията и психолгията, статията ще разглежда и употребите на самоубийството в рекламното изкуство. Но тази скептичност би следвало да бъде потушена бързо. Наистина, до преди няколко години това недоверие може би щеше да бъде оправдано. Днес за никого не е тайна, че живее в изцяло потребителско общество. Нищо не е константа, всичко се променя с нечувана скорост, а акцентът в бита е придобиването на нови и нови стоки. На акта на пазаруване се гледа като на „наркотична” зависимост, която съвсем естествено се увеличава непрекъснато. Заедно с нея, логично нараства и изборът. Появяват се непрекъснато нови и нови продукти. Стига се дотам, че потребителят може да отдели само части от секундата за разгледа стотици стоки, предлагащи се на щанда в супермаркета например. За това време той трябва да прецени точно коя да избере. Разбира се, логично е да забележи познатата от рекламата опаковка и да предпочете именно нея, макар и да не осъзнава защо избира точно този продукт. Обяснението е логично – в един свят, претоварен с информация, мисленето на хората става все по-примитивно.[30] Те разчитат някой да разреши поне част от ежедневните им дилеми вместо тях, а рекламата прави именно това.
В този смисъл маркетинговите комуникации постепенно се превръщат в дисциплини, изучавани в университетите, съответно в наука, като за всяка една от тях е от изключително значение да се изясни какви са конкретните потребности на публиката. Ако те не се познават добре кампанията, няма да постигне целите си.[31]
Рекламистът трябва да действа изключително внимателно, ако е решил да използва апелът за злото, тъй като по дефиниция то е лошо и грешно от морална гледна точка, причиняващо болка и страдание, обидно и противно, носещо нещастие.[32] Зло е всичко, което вреди на човек физически и психически. От тази перспектива няма да е изненада соченото от изследванията, че немалък процент от хората са по-склонни да се доверят на информация, представена чрез положителни емоции, отколкото на такава, поставяща акцента върху отрицателните. Открита е известна зависимост между доверието на публиката и влиянието на емоциите. В повечето случаи с нарастването на положителната емоция, нарастват симпатията и доверието на публиката, а колкото по-силна е отрицателната емоция, толкова повече е критичната нагласа, отчуждението и враждебността. Логиката на това заключение е пределно проста: всичко, което ни радва не може да бъде лошо, а всичко, което ни разстройва не може да бъде хубаво. Точно затова повечето рекламни стратегии се стремят да предизвикат положителен емоционален отклик.[33] Трябва обаче да се отчете, че в определени случаи би било грешка рекламната кампания да се съобразява с това правило. Именно тях следва да разгледам.
Когато се използват апелите за злото е абсолютно задължително да се спазват някои важни изисквания. На първо място не бива да се забравя, че изборът на подобна рекламна стратегия е доста рисков, което означава, че тя би следвало да бъде предпочитана само, ако е наистина подходяща за даден обект. Може да бъде успешно приложени например в редица социални реклами – кампании против тютюнопушене, срещу „войната по пътищата”, дискриминацията, убиването на животни, в различни здравни кампании. В тези случаи рекламните специалисти често залагат на апелите за страха, съжалението и тъгата.
Страхът, независимо дали е вроден или социално придобит, може да бъде дефиниран като инстинктивна реакция към потенциална опасност, а принципно маркетинговото правилото гласи, че ако бъде провокиран вроденият страх на потребителя, то той ще се отдръпне, няма да възприеме нищо чуто и видяно, а рекламата няма да бъде ефективна.[34] И в повечето случаи това наистина е така. Изключения обаче се срещат. В социалните реклами например често се цели да бъде провокирана негативната емоция, задействаща именно вродения страх.[35]
Провокирането на отрицателна емоция е често срещан похват в социалните реклами
Апелът за злото нерядко може да бъде видян също и в комбинация с този за тъгата и съжалението.
Съжалението често пъти предизвиква тъга. И двете емоции най-общо могат да бъде дефинирани като силно отрицателни. За разлика обаче от тъгата, която се характеризира с чувства на неудобство, загуба и безпомощност, при съжалението се наблюдава желание за помощ на обекта, причиняващ тази емоция. Различните кампании срещу насилието умело използват и трите апела.
Съжалението би могло да отключи желание за защита на животните
Напълно е възможно да бъде използван и друг, доста по-различен похват, а именно разглеждането на хомоцидния акт през призмата на смешното. За разлика от тъгата и страха, хуморът предизвиква изцяло положителни емоции. Забавното подобрява отношението на човека към заобикалящия го свят и му позволява да се освободи от негативните чувства, което пък неминуемо се отразява по най-благоприятен начин върху възприятието на рекламата, спомага за положителния отклик на рекламното послание и осигурява висока запомняемост.[36] Всъщност апелите за хумора са едни от най-често използваните в рекламата. И сякаш по никакъв начин не биха могли да се съчетаят с тези за злото, тъй като по определение носят тъкмо противоположните емоции.
Но тази догадка се оказва доста невярна. Всъщност по-големият процент реклами, основани на „убийствения” мотив, използват именно хумора, за да внушат идеята си. От изключително значение за успеха на подобна реклама е да не се преминават определени граници и стереотипи. Когато нещо обижда, не може да бъде смешно. Реклама, която се гаври с нечий недъг например, няма да бъде разбрана. Ако обаче е добре премислена, неизбежно ще отключи положителните емоции на потребителя, а те са от изключително значение за нейния успех.
Хуморът и насилието биха могли да вървят ръка за ръка
Напълно необходимо е и публиката, върху която рекламата цели да постигне въздействие, да бъде изключително прецизно изследвана. Постмодерната култура например отхвърля идеята за доброто начало в душата на човека. Тя цели да осмива непрекъснато официалната култура, независимо дали става дума за идеологическа, политическа, образователна или административна.[37] Когато таргетът е младежка аудитория, шансът реклама, базирана на постмодернизма, да е успешна, е доста голям.
Така, идеята за използване на убийствен” мотив, който не внушава скръб, а по-скоро осмива и омаловажава смъртта, може да бъде проследена и в рекламите, залагащи на постмодерната концепция.
Постмодернизмът по никакъв начин не осъжда агресивното поведение
Много голям плюс на постмодерната реклама е, че спазва едно от важните правила за успешната маркетингова комуникация. Тя не може да бъде обвинена по никакъв начин, от обикновения потребител, че информацията, която се представя в нея, не казва цялата истина, не предлага алтернативи или подвежда,[38] тъй като някак си точно това се очаква от нея. При нея няма как да бъдат срещнати и банални ситуации и клишета, които доказано не повишават интереса на потребителя за покупка на промотирания продукт. При нея неминуемо се демонстрира нещо, което потребителят не е виждал никога преди това.[39] Границата на фреймовете, „мисловните чекмеджета”, в които е поставен предварително известен набор от определени знания, тук по дефиниция е премината, а стремежът е непрекъснатото разрушаване на стереотипите, чиято пък основна цел е да помагат при максималното съкращаване на броя на умствените операции, за да се освободи съзнанието от аналитичната работа и по-бързо де се вземат решения.[40] Това неминуемо означава, че извън стереотипите мозъкът се включва, което пък от своя страна е гаранция, че потребителят ще обърне внимание на конкретното послание.
В края на статията може би някой ще си зададе въпроса защо бе отделено толкова внимание на психологията и философията на убийството и каква точно е връзката между тях и рекламното изкуство. Отговорът тук, разбира се, е очевиден и елементарен – защото е абсолютно задължително.
Днес маркетолозите до такава степен успяват да определят целевата си публика, че потребителя вече съвсем излиза от сянката на анонимността. Докато в началото рекламата е била типичен пример за масова комуникация, то сега тя е високо индивидуализирана и тясно насочена към всеки потребител, в зависимост от особеностите му.[41] В този смисъл рекламистът, който не познава ценностите на таргета си, обрича цялата кампания на огромен провал. Всъщност немалко рекламни кампании са претърпели тотален срив именно заради културологичната неграмотност на рекламния специалист.
Когато става дума за кампания, базираща се на мотива за убийството, е наложително създателите й да познават доста добре културата, религията и историята на съответната общност, за която е предназначена рекламата. В САЩ и Европа например трябва да се подхожда доста внимателно, когато се използва рекламен сюжет, обвързан с лицата на тоталитарните общества.
Образите на диктаторите биха могли да влязат в употреба при изграждането на рекламна кампания
Вторият изключително важен пласт е познаването на самия индивид, към когото е насочено посланието. Именно потребителят е най-важната променлива, когато става дума за рекламна комуникация. Всъщност единствената цел на рекламата е да удовлетвори материалните и духовните му потребности. Ако не е успее да се справи с тази задача, тя губи своя фундаментален смисъл. Това е и причината да се отделя толкова голямо внимание на аудиторията в маркетинговите изследванията. Така изграждането на коректен психологичен профил на потребителя е основата, върху която трябва да стъпва всяка кампания. Изготвянето му, естествено, не би било възможно, ако не се познават добре причините за конкретните действия, схващанията на индивида заобикалящият ги социокултурен свят или дори различните девиантни поведения. В конкретното изследване, с акцент върху хомоцида, е абсолютно необходимо да бъде обърнато специално внимание на вероятните причини за отключване на агресивното поведение – от малоценностови комплекси, психични травми и подтиснат страх до нуждата от отмъщение и отчуждението, битовите проблеми и дори емоционалното отхвърляне в детските години. Това е единственият начин да бъде създадена кампания, базираща се на мотива за убийство, която да бъде възприета по желания от създателите й начин.
Именно това направи и тази статия – тя премина през различните схващания и обяснения на хомоцидните интенции, за да достигне до практическите употреби на акта на отнемане на живот в маркетинговите комуникации, като доказа първоначалната хипотеза, че използването на „убийствен” сюжет в рекламата съвсем не е невъзможно, дори напротив – би могло да бъде основа за изключително успешна кампания.
Библиография
http://www.adsoftheworld.com, последно видян на 20.06.2013.
Агресия Състояние на агресия. Прояви на агресия. Причини за агресия. В: http://online–psychotherapy.info/basics/agression.htm#mpkc9Z1MDXO3l8Qt.99, , видян на 18.09.2013
Адлер, Алфред, За нервния характер, С., ИК „Здраве и щастие”, 1996.
Ангелова, Калинка, Отношението към детеубийството, убийството и самоубийството, В: http://www.referati.org/otnoshenieto-kym-deteubiistvoto-ubiistvoto-i-samoubiistvoto/62791/ref/p5, видян на 20.09.2013.
Габровска, Людмила, Маркиз Дьо Сад бил милостив съдия. В: http://www.novinar.net/news/retro_ODU2OzYw.html, видян на 17.09.2013.
Гайдаров, Калин, Криминалната личност. Генезис и феноменология, С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2007.
Данаилов, Георги, Терористични етюди, В: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=275&aid=6755, последно видян на 23.09.2013,
Камю, Албер, Разбунтуваният човек, С., ЛИК, 1997.
Катехизис на католическата църква, С., Католическа църква в България, 2002.
Кафтанджиев, Христо, Сексът и насилието в рекламата, С., Сиела, 2006.
Кафтанджиев, Христо, Хармония в рекламната комуникация, С., Сиела, 2008.
Маджаров, Емил, Психологическо портретиране на правонарушителите, С., Сиела, 2006.
Огилви, Дейвид, Изповедите на един рекламист, С., ИВИДИМ, 2006.
Райков, Здравко, PR. Технологията на успеха, С., Дармон, 2003.
Райков, Здравко, Как да печелим по време на криза, С., Дармон, 2009.
Рийс, Ал, Рийс, Лаура, Залезът на рекламата и възходът на пъблик рилейшънс, С., Класика и Стил, 2003.
Ценьов, Вит, Психология на рекламата. Рекламата, НЛП и 25-ият кадър, С., Изток-Запад, 2007.
Щирнер, Макс, В:
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D1%81_%D0%A9%D0%B8%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%80, видян на 15.09.2013.
Щирнер, Макс, Единственият, В: http://edinstven.blogspot.com/2011/01/blog–post_6740.html, последно видян на 15.09.2013.
Зорница Каприева (София, 1985) Завършва бакалавърска степен по културология (2009) и магистърска степен по връзки с обществеността (2011) в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента разработва докторска дисертация във Факултета по журналистика на СУ с тема „Апелите за агресията в маркетинговите комуникации – семиотични и комуникативни аспекти” под ръководството на проф. дфн. Христо Кафтанджиев.
Изследователските ѝ интереси са в областта на маркетинговите комуникации, семиотиката и културната антропология.
[1] Катехизис на католическата църква, София: 2002, параграф 1756, 2258.
[2] Катехизис на католическата църква, София: 2002, параграф 2261.
[3] Катехизис на католическата църква, София: 2002, параграф 2264.
[4] Катехизис на католическата църква, София: 2002, параграф 2267.
[5] Габровска, Людмила, Маркиз Дьо Сад бил милостив съдия. В: http://www.novinar.net/news/retro_ODU2OzYw.html, видян на 17.09.2013. Същото заключение, но в съвсем друга конотация, не просто се появява при Фьодор Достоевски, но и застава в центъра на негови текстове с ключово значение.
[6] Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад (1740 – 1814) (б.а.)
[7] Камю, А., Разбунтуваният човек, София: 1997, стр.45-51, 295.
[8] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 133.
[9] Йохан Каспар Шмит, немски философ (1806-1856) (б.а.)
[10] Данаилов, Г., Терористични етюди, В: http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=275&aid=6755, видян на 23.09.2013.
[11]Щирнер, Макс, В: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D1%81_%D0%A9%D0%B8%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%80, видян на 15.09.2013.
[12] Камю, А., Разбунтуваният човек, София: 1997, стр. 69.
[13]Щирнер, М., Единственият, В: http://edinstven.blogspot.com/2011/01/blog–post_6740.html, видян на 15.09.2013.
[14] Камю, А., Разбунтуваният човек, София: 1997, стр.295.
[15] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 109.
[16] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 109, 125.
[17] Ангелова, Калинка, Отношението към детеубийството, убийството и самоубийството, В: http://www.referati.org/otnoshenieto-kym-deteubiistvoto-ubiistvoto-i-samoubiistvoto/62791/ref/p5, видян на 20.09.2013.
[18] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 131.
[19] Гайдаров, К., Криминалната личност. Генезис и феноменология, София: 2007, стр.160, 162.
[20] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 126-128.
[21] Адлер, А., За нервния характер, София: 1996, стр. 240.
[22] Гайдаров, К., Криминалната личност. Генезис и феноменология, София: 2007, стр.155.
[23] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 143.
[24] Адлер, А., За нервния характер, София: 1996, стр. 240.
[25] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 118.
[26] Агресия Състояние на агресия. Прояви на агресия. Причини за агресия В: http://online–psychotherapy.info/basics/agression.htm#mpkc9Z1MDXO3l8Qt.99, видян на 18.09.2013
[27] Маджаров, Е., Психологическо портретиране на правонарушителите, София: 2006, стр. 120
[28] Гайдаров, К., Криминалната личност. Генезис и феноменология, София: 2007, стр.153
[29] Райков, З., Как да печелим по време на криза, София: 2009, стр. 48.
[30] Ценьов, В., Психология на рекламата. Рекламата, НЛП и 25-ият кадър, София: 2007, стр. 47.
[31] Райков, З., PR. Технологията на успеха, София: 2003, стр. 16.
[32] Кафтанджиев, Хр., Сексът и насилието в рекламата, София: 2006, стр. 174.
[33] Ценьов, В., Психология на рекламата. Рекламата, НЛП и 25-ият кадър, София: 2007, стр.49, 50.
[34] Ценьов, В., Психология на рекламата. Рекламата, НЛП и 25-ият кадър, София: 2007, стр. 129.
[35] Единствена функция на показаните реклами в статията е да илюстрират теоретичната рамка. Поставянето им не е направено с комерсиална цел (б.а.)
[36] Ценьов, В., Психология на рекламата. Рекламата, НЛП и 25-ият кадър, София: 2007, стр. 147, 148.
[37] Кафтанджиев, Хр., Сексът и насилието в рекламата, София: 2006, стр. 175.
[38] Рийс, А.,Рийс, Л., Залезът на рекламата и възходът на пъблик рилейшънс, София: 2003, стр.11.
[39] Огилви, Д., Изповедите на един рекламист, София: 2006, стр.188.
[40] Ценьов, В., Психология на рекламата. Рекламата, НЛП и 25-ият кадър, София: 2007, стр. 54, 93, 94, 95
[41] Кафтанджиев, Хр., Хармония в рекламната комуникация, София:2008, стр.48.
Philosophia 5/2013, pp. 129-146
Philosophia 