Магдалена Цекова

Abstract: Enlightenment Rationalism and Modern Consumerism: Evolution of the Instrumentalized Body. This text is a continuation of the publication The Dialectical Dance between Myth and Enlightenment, and the research paper aims to expand the already discussed ideas laid down in Dialectic of Enlightenment, but also to further deepen the question of the instrumental understanding of human nature. The main line of analysis runs through a reading of critical theory, viewed mostly through the perspective of the main occurrences of ideology’s instrumentalization of the body.

The first part traces the reflection of Adorno and Horkheimer on the enlightened rationalism of Kant and the Marquis de Sade, in which they see a philosophical expression of the instrumentalization in question. It then moves on to discuss the role of the culture industry and how, according to Dialectic of Enlightenment, it reinforces instrumental attitudes towards the body. The final part of the text analyzes how the underlying mechanisms of societal structures, power dynamics, and the culture industry contribute to the spread and reinforcement of anti-Jewish stereotypes and prejudice. Adorno and Horkheimer’s reflections on modern anti-Semitism and its relationship with the logic of modern capitalism intertwined with the dialectic of the Enlightenment are traced.

PDF Keywords: Enlightenment, National Socialism, critical theory, Theodor Adorno, Max Horkheimer, culture industry, body, consumerism, instrumentalization.

---

Кант и Сад: Двете страни на една и съща монета

След като са изследвали особеното взаимодействие между мита и Просвещението и са изложили своята щателна критика, Адорно и Хоркхаймер продължават да се движат все повече към сърцевината на Просвещенския проект.[1] Във втория екскурс Жулиета или Просвещение и морал, чийто автор се знае, че е бил Хоркхаймер, се продължава тази критика на рационалността. Просвещенският проект цели да създаде чрез инструменталния разум система, в която всички елементи са споени в една здрава понятийна зависимост[2]. Франкфуртските мислители използват две крайно противоречиви една на друга просвещенски фигури – немския философ Имануел Кант и френския либертин Маркиз дьо Сад, за да илюстрират че и двете крайности водят от и до инструменталистично разбиране на човешката природа. Докато творбите на Дьо Сад изобразяват индивидите като просто обекти на желание и власт, лишени от своята човечност и свобода на действие, то моралната философия на Кант свежда индивидите до просто инструменти на моралния дълг, подчинявайки техните желания и страсти на универсалните морални принципи. В тази част критиката на авторите се фокусира не толкова върху идеологията, колкото върху морала като следствие от нея. Както в нравствената философия на Кант, така и в порнографско-философските трудове на Сад, на преден план е изтласкано тялото, което се явява сцената, на която моралът и нравите могат да бъдат изведени.

Адорно и Хоркхаймер ревизират философията на Кант, определяйки го като един от най-ярките представители на немската Просвещенска мисъл. Неговата доктрина е еманация на схематизма, подредбата и категоризирането на човешкото познание, но и опит за концептуализиране на едно единно мислене. Култивиране на разсъдък,подчинен на разума. Системата на Кант предполага удържането на една „хармония“ между действителния опит на индивида и контакта му с природата. “Мисленето, което не удържа в съгласие системата и нагледа, противоречи не само на изолираните зрителни впечатления, но и на нещо повече – то влиза в конфликт с реалната практика.”[3] От този цитат ясно личи ефектът от Коперниканския обрат върху философията на Просвещенския проект. Наблюдава се промяна в мисленето на връзката между субекта и обекта на познанието. Преди обрата доминиращата парадигма е, че знанието за света се извлича от обективната реалността, докато човешкият субект е пасивен по отношение на света. С революцията на Коперник този възглед започва да се подлага на критично осмисляне и се появява ново разбиране, в което индивидът се разглежда като активен в конструирането на познание за света. Кантовата философия също е силно повлияна от обрата и това силно проличава през вярването му, че разумът активно конструира знания за света чрез собствените си категории и понятия, вместо просто да получава знания пасивно от света. Разбирането, че предметите трябва да се съобразяват с познанието ни, според Адорно и Хоркхаймер, подсилва още повече намеренията на Просвещенския проект за овладяване на природата. Механизмите на самосъхранението на Просвещенската мисъл отново са активирани, а невъзможността индивидът да използва разсъдъка си се явява и неспособност да съхрани самия себе си.

Критиката, която Франкфуртските мислители отправят към Кант е, че неговите понятия са двусмислени и подобна илюстрация е най-видима през идеята му за разум. От една страна разумът предоставя възможност на индивидите да се организират в един всеобщ субект благодарение на солидарността. Но от друга страна, конституирането на познание от страна на субекта е проблематично, тъй като познавателните модели са идеологизирани, тоест представители на машинното и автоматично мислене, което подрежда света с оглед на удобството и ползата на човешките нужди и (зло)употреби. Образите, които се създават у човека, биват нагодени от разсъдъка, за да съответстват съгласно на системата, от която са част и която упражнява контрол над природата, включително и хората. Разумът претопява отделните елементи, за да създаде една нереална подредена утопия, в която се е самоопределил като абсолютен владетел. За всеки разумен субект е отредено определено място в тази „утопия“, като по този начин хората са неразличими един от друг. Всички са инструменти, класифицирани през определени професии или нации.

„Просвещението обаче е философията, която отъждествява истината с научната система. Опитът да се обоснове тази идентичност, предприет от Кант все още с философска цел, доведе до понятия, от които научно не произтича никакъв смисъл. Защото те не са нищо друго освен голи упътвания за манипулации съгласно правилата на играта.“[4]

Тези правила на играта са залегнали и в моралните предписания и учения на Просвещенския проект. Както беше споменато във втората глава, той може да се разглежда като нов вид мит, където разумът и науката заемат мястото на религиозните митове и вярвания. Според авторите с отслабването на религиозната власт, философите се „съюзяват“, за да създадат устойчиво морално учение, изцяло изградено върху рационални предпоставки. Разбира се, подобно твърдение трябва да се изследва с критичност, в противен случай рискуваме теорията от критическа да се превърне в конспиративна. Кантовата морална философия се явява продукт на Просвещенското желания да подчини индивидите и техните действия на един закон на разума. Критерият за рационално действие, според Кант, се легитимира през моралния закон, който може да бъде извлечен от категоричния императив, тоест универсален принцип на разума, който предписва какво трябва да се прави във всяка дадена ситуация. Универсалността и априорността на моралния закон е това, което го прави не извлечен от някакъв конкретен опит или условно обстоятелство, а присъщ на природата на самия разум. Просвещенският мислител твърди, че моралният закон се основава на принципа на автономията, който признава, че моралните агенти се самоуправляват и трябва да действат в съответствие със собствената си свободна воля, вместо да бъдат водени от външни фактори като удоволствие или желание. Разумното действие е винаги в съответствие с моралния закон и е мотивирано единствено от уважението на индивида към самия закон, а не от външни съображения като личен интерес или социален натиск. Кант твърди, че само действията, мотивирани от моралния закон, могат да се считат за наистина морални и че такива действия винаги са добри сами по себе си, независимо от техните последствия.

Предпоставките изтъкнати от Кант, които целят човешкото действие да е съгласувано с разума, докато последиците му са изтласкани в периферията, е това което доближава моралната му философия до тоталитарните идеологии. „Тъй като разумът полага съдържателни цели, всички афекти са му еднакво чужди. Те са просто естествени.“[5] Хората, техните желания, нагони и чувства са редуцирани до инструменти на властващите механизми на подчинение. А тези механизми са в съзвучието на производителността на модерния капитализъм. И тук всъщност е моментът, в който авторите хвърлят монетата и тя показва другото си лице. По необикновен начин немските мислители показват, че Кант не е толкова чужд на творчеството на Маркиз дьо Сад, който просто изпълнява Кантовото изискване за излезлия от непълнолетие разум[6]. Адорно и Хоркхаймер виждат творчеството на Сад като естествено следствие от неправилното разпределение на властта във всичките ѝ аспекти в ръцете на буржоазната класа. Необузданият нагон няма място в системата, а самосъхранението на разума се старае да премахне пагубната му сила, асоциирана с анимистичното и природното. Тук проличава същият диалектически момент както в тезата за Просвещението изродено в митология. Разумът, който чрез множеството си механизми и инструменти, се стреми към анихилирането на ирационалното, всъщност се превръща в него. Инструменталната рационалност успява, подобно на вирус, да проникне във всяка част на човешкия живот, впрягайки като инструменти тялото, чувствата и желанията на индивида. Целият процес на инструментализиране минава под знака на радикалността[7], който в последствие трансформира себе си в страх и геноцид срещу определени маргинални групи.

Въпреки явните им различия, има някои прилики между философските възгледи на Кант и Сад. Една от основните прилики, на която Хоркхаймер и Адорно обръщат най-голямо внимание, е акцентът върху индивида като върховен източник на морал. Както Кант, така и френският Маркиз отхвърлят традиционните етически учения, които се основават на външни авторитети, като религията или държавата, в полза на един по-индивидуалистичен подход към морала. Въпреки това, докато немският просвещенец вижда моралната свобода като изискваща уважение към автономията на другите и спазване на универсалните морални императиви, Сад отхвърля всички външни морални ограничения и вижда стремежа към индивидуално удоволствие като единствен ръководен принцип. Според Франкфуртските мислители Кантианската морална философия прави приоритет рационалната автономия на индивида и универсалността на моралните закони, като същевременно игнорира начините, по които разумът може да бъде манипулиран и изкривен от идеологията през несъзнаваните властови механизми на социалните структури, икономическите системи и културните норми. Това ограничено вярване улеснява доминиращите класи/власт да инструментализират разума за собствените си цели, използвайки го, за да оправдаят господството си и да увековечат социалните йерархии. Освен това Адорно и Хоркхаймер отбелязват, че позицията на Кант върху универсалността на моралните принципи и неговото отхвърляне на партикуларните ценности и културни традиции са допринесли за хомогенизирането на културата и стандартизирането на човешкия опит. Акцентът върху универсалността води до загуба на разнообразие и индивидуалност, като улеснява доминиращата култура да налага своите ценности и вярвания на другите.

Творчеството на Сад е описано като непримирима критика[8] на моралната философия на Кант, от една страна. От друга обаче, през него е показан разрушителният характер на инструменталния разум, който се подчинява на някоя класа, само доколкото тя му служи. Моментът, в който интересите на буржоазията се разграничат от тези на тотализиращата рационалност, разумът е готов да я остави и да ѝ се присмее. Това е изключително добре илюстрирано през фигурата на Жулиета от едноименната творба на Сад. „Жулиета, разбира се, прави заключението, което буржоазията искаше да избегне – тя демонизира католицизма като най-новата митология и заедно с него цивилизацията изобщо.“[9] Доведена до своята тоталност и крайност, пресметливата рационалност, символизирана от Кант, води до варварството на ХХ век, като философията на Маркиз дьо Сад е само междинна спирка по пътя.[10] Жулиета е прекрасен пример за олицетворението на продуктите на Просвещенската мисъл: “Тя обича системата и последователността. Тя борави отлично с органа на рационалното мислене.”[11] Философията на Сад, въплътила в себе си екстремния индивидуализъм, който набляга на преследването на удоволствието и отхвърлянето на моралните ограничения, представлява радикализирана версия на инструментализацията на разума, но и симптом на по-широката културна криза на разума и морала. Франкфуртските мислители виждат в нея опасно извращение на разума, в което телесното удоволствие се приема за крайната цел на човешкото съществуване, а моралните принципи се отхвърлят като произволни и потискащи.

Героинята на Сад е несъзнавана жертва и осъзнат насилник едновременно. През проследяването на нейния живот, „приключенията“ в които попада, запознанствата с персонажи, жлъчни и жестоки дори повече от самата нея, става ясно, че тя е противоречива фигура. Нейното тяло, красота, морал и разум са само набор от инструментите, чрез които Жулиета преследва и осъществява своите перверзни желания. Тя участва в множество сексуални контакти и актове на насилие през целия роман, като често използва властта си над другите, за да задоволи собствените си желания. Универсалните принципи на морала, които Кант формулира чрез разума, тук са обърнати с главата надолу. Хладната рационалност вече се използва за легитимирането на аморалността в полза на индивидуалното удоволствие и самосъхранение. “Науката е станала кредо за Жулиета. За нея е отвратително всяко почитане, чиято рационалност не може да се докаже…. Тя оперира със семантиката и логическия синтаксис подобно най-модерния позитивизъм…”[12] Хитростта на Одисей е въплътена у Жулиета, но подплатена с жестокост. Като типичен представител на Просвещението, както ни я описват Адорно и Хоркхаймер, тя проповядва своята истина от амвона на разума. Природата има място в тази система единствено, когато е опитомена и категоризирана от разсъдъка. Противоречието, което се забелязва е, че разумът израства в наложените от идеологията форми, тоест неговото знание вече е подменено и проблематизирано.

Адорно и Хоркхаймер показват как тялото бива инструментализирано през процеса на работа, възпроизводство и жертвоприношенията на Античността и националсоциализма. През процеса на движението, особено засилен в манифактурната индустрия, тялото бива редуцирано до един инструмент по-висш от всички останали, в това че самото може да произвежда нови инструменти. То е сведено до функцията, която може да извършва и е потребно само доколкото управляващата класа има полза от неговия труд. Почти идентично тази практика е пренесена в лагерите на смъртта на националсоциализма. И тук се осъществява връзка с другия аспект от инструментализирането на тялото през жертвоприношението. Жизнените сили на тялото са оползотворени докато стане ненужно за целите на идеологията, за това тя го принася в жертва чрез насилствения ритуал в името на общото благо на държавата. Заедно с това през творчеството на Сад се открива и друга характерност на инструментализираното тяло.

В Жулиета френският либертин изобразява сексуалното желание и физическото удоволствие като върховни цели, отделени от каквито и да е морални или нравствени съображения. Героите в романа участват в екстремни актове на сексуално насилие и унижение, третирайки телата си и телата на другите като просто обекти, които да използват за собствено удоволствие. Сексуалността, изобразена от Сад, е представена като чисто инструментална и търсеща удоволствие дейност. По този начин се осъществява и инструментализацията на тялото от Просвещенската мисъл, свеждайки го до обект на подчинение и манипулация. Освен това в този анализ, немските мислители привиждат и една по-широка тенденция на модерното общество, а именно че капитализмът свежда всичко, включително човешките същества и техните тела, до обикновени стоки, които се купуват и продават на пазара. Тялото е превърнато в поредната стока, с цел печалба, лишена от всякаква присъща стойност или достойнство. Дори използваната от Сад лексика, която има за цел да представи телесните удоволствия, засилва представа за самото тяло като тотален инструмент. Излагайки голото тяло на погледа на читателя/зрителя през различните сцени на мъчения, се наблюдава една точка на пренасищане. От обикновено воайорство читателя бива поканен да надникне в буквалния смисъл под повърхността на разголената плът.[13] Именно това пренасищане има ефекта да трансформира тялото в купчина съставни части, всяка от които следва да бъде овладяна и дори измъчвана с цел удоволствието на господаря. Отношението към тялото, дори възприето като инструмент, може да се разглежда по двойствен начин. Тялото на господаря, който най-често е част от буржоазията/аристокрацията, възприема своето тяло и това на подчинения като инструмент, чрез който да си достави удоволствие, неподвластно на каквито и да е морални принципи. Тук като перфектна илюстрация може да бъде взета фигурата на Жулиета. Но много ясно може да се усети и второто отношение – това на подчинения спрямо неговото собствено тяло и господарското такова в романа 120-те дни на Содом. Групата от млади мъже и жени затворени в далечен замък, принудени да изпълняват заповедите на господарите си, възприемат телата си само като източник на болка, докато цялото удоволствие е съсредоточено в ръцете на буржоата. А тялото на господаря е възприето единствено като инструмент за мъчение и това експлицитно се забелязва през екстремните форми на насилие, включително изтезания, осакатявания и убийства. Адорно и Хоркхаймер се опитват да покажат, че ужасяващите актове описани от Сад, всъщност не са останали единствено в историята на литературата, а че са пренесени в несравним мащаб през Втората световна от нацистките режими. И още по-страшното, че тези идеологии успяват да легитимират дехуманизирането и насилието през хладния инструментален разум. Макар размерът на терора от войната да преминава десетократно ужасите описани в 120-те дни на Содом, не е трудно читателят да прекара паралел между двете. Разнообразните актове на ексцес в последните 150 анекдота от романа (убийства, изгаряния на цели семейства, насилие над деца и бременни и т.н.) се материализират в пространството на концлагера. Италианският поет и режисьор Пиер Паоло Пасолини, подобно на Франкфуртските мислители, вижда тази връзка между Сад, като автор продукт на Просвещенския проект, и фашистките идеологии. 28 години след излизането на Диалектика на Просвещението се появява и неговият филм Сало, или 120-те дни на Содом, където едноименният роман на Сад е адаптиран към модерна Италия, изповядваща фашистки политики. През графичните изображения, Пасолини успява да предаде на публиката си това, което и Адорно и Хоркхаймер твърдят, а именно че Просвещенският морал и отношение към тялото са на една стъпка да се преобразят в Аушвиц и последиците от нацизма, фашизма и тоталитаризма.

Сад успява да направи нещо, което му печели „званието“ просвещенски мислител, а именно както казва Жорж Батай, да даде рационален израз на неконтролируемите желания, на базата на които човека гради своя Аз и общество.[14] В творчеството на Маркиза, буржоата или още господаря извежда собственото си телесно удоволствие до най-високата точка в структурата на йерархията си. Състраданието към телесната и душевната болка на другия, на слабия е заглушено, ако не премахнато напълно. “Състраданието е подозрително.”[15] То е чувство, афект и не намира за свой родител разума. Тук се наблюдава припокриване с тезата на Ницше, която отрича състраданието. Макар и мотивирана от по-различни фактори, За Ницше, то не е толкова алтруистично, колкото изглежда на първи поглед. Въпреки че може да изглежда алтруистично, в действителност то е скрита форма на егоизъм. Действията, породени от състрадание, не са мотивирани от истинска любов и грижа за ближния, а по-скоро са предназначени да удовлетворят потребностите на човека да изпита превъзходство над другите. Ницше, за разлика от Сад, търси нови морални ценности, за да избави обществото си от налегналия го като болест нихилизъм. Докато французинът цели анихилирането на универсалния морал с цел безпроблемното достигане до телесните удоволствия. Именно в този особен вид наслада личат и механизмите на идеологията. Удоволствието, което изпитват героите на Сад е трансгресивно и е породено не толкова от контакта с чуждата плът, колкото от това, че се нарушават табуираните от обществото начини на поведение. Насладата от тялото, която Сад издига за най-висша ценност не е нищо друго освен резултат от манипулация от страна на идеологията и в този смисъл тялото се явява най-изкусния инструмент за тази дейност. Сладостта при контакта с тялото на другия е лишена от всякаква нежност и любов. Телата се мерят, категоризират и вписват в определени стандарти, спрямо удоволствието което носят на другия и на себе си. По същия начин, по който идеологията редуцира човешкото тяло до инструмент, така и копнежът по другия е редуциран от нея единствено до наслада. Любовта към другия е ампутирана, дори любов към неговото тяло не е налична. “Пред рациото всяко отдаване на обожаваното създание изглежда като идолопоклонничество.”[16] Тялото е просто символ обозначаващ насладата и инструмент на удоволствието.

В творчеството на Сад са ни показани просвещенските индивиди, които мислят че премахват идолопоклонничеството към Бог, а всъщност се прекланят пред един нов идол – ползата и насладата. Френският философ с майсторска хитрост показва, че не е толкова важно да се намерят рационални основания, които да легитимират насилието над другия, достатъчно е само актът да няма рационални основания срещу самия себе си. Маркиз дьо Сад, описван като мрачен просвещенски мислител, не цели да прикрие недостатъците на Проектът или да го възхвалява, а напротив да го представи в светлината, в която самият той иска да се огледа – тази на абсолютния разум. Сад сбъдва желанието на Кант индивидът да оперира с разум без чужда намеса, реализирайки жестоките възможности, които стоят пред него. Това действие отеква със злокобно ехо в историята на света през ХХ век, не само през жестокостта, но и през инструментализацията на тялото, която обхваща все повече аспекти от живота на индивидите.

Културната месомелачка: от човек до продукт

В есето си Културната индустрия. Просвещението като масова измама, Адорно и Хоркхаймер предлагат на критично преосмисляне как просвещенското наследство се материализира в една определена сфера – тази на културата. Целостта на обществото, подобно на един организъм, е невъзможна без неговите взаимопроникнати фундаменти – история, култура, икономика и политическа власт. За да бъдат гражданите автономни индивиди, то обществото, което обитават трябва да позволява наличието на свобода. Триумфът на Националсоциалистическа Германия е показател за присъствието на вирус в обществения организъм. Франкфуртските мислители проследяват как ценностите и идеалите на Просвещенския проект са резултирали в изкривената култура на модерното общество.

Именно, защото механизмите на идеологията оперират най-добре през масовата култура, която включва в себе си бита, филмите, радиото, образователната система и т.н., Адорно и Хоркхаймер избират да адресират своята критика към нея. Съдържанието на културата е оформено от историческите и социалните събития, потребностите на гражданите в обществото, но също така играе ролята на проводник на лъжливото съзнание[17]. Поради големия обем на всеобхватността на културата и нейната критика[18], фокусът в тези размишления ще е концентриран единствено върху въздействието на културната хегемония върху човешкото тяло и как културната индустрия продължава тази линия на инструментализацията му подета от Просвещението.

В културата, макар и не толкова експлицитно, проличава ритъмът на живот на едно общество, неговите ценности, цели и митове. Политическата власт е пропита дори в разположението на всяка тухла в постройките и къщите. През анализа на Адорно и Хорхаймер предметите на културната индустрия се разомагьосват, за да покажат себе си като част от една хомогенизирана система, която дори не се срамува да се нарече индустрия. Интересите на културната индустрия са правопропорционални на придобиването на монопол и капитал, а хората на изкуството са превърнати в предприемачи и главни директори. През тази употреба на културата излиза на преден план как тя и идеологията са свързани. Културната индустрия спомага за укрепването и разпространението на доминиращи идеологии, като произвежда стандартизирани продукти, които служат за увековечаване на лъжливото съзнание на капиталистическото или фашисткото общество. Механизмите през, които идеологията оперира са масовото производство и потребление на културни стоки – филми, музика и телевизионни предавания, които представят единен светоглед в съответствие с ценностите и вярванията на управляващата класа. По този начин културната индустрия играе решаваща роля в оформянето и укрепването на идеологията чрез създаване на фалшиво чувство за избор и индивидуализъм, докато в действителност всички опции, представени на потребителите, са предопределени от интересите на тези, които са на власт.

„Първоначално стандартите били възникнали от потребностите на потребителите: поради това и се възприемали толкова безпрепятствено. В действителност обаче това е кръг от манипулация и закърняваща потребност, с който все по-плътно се сраства единството на системата.“[19]

Културната индустрия помества в себе си властта на икономическите сили и монопола на техническата рационалност станала кредо на модерния човек. Техническото възпроизводство се възползва от потребностите на субектите доколкото има интерес от тях. Може да бъде прокаран паралел между това съждение и идеята, която Франкфуртските мислители ни представят в Ескурс II, че инструменталната рационалност използва буржоазията доколкото съответства на интересите ѝ. От потребността на модерния човек да се свързва с околния свят радиото, телевизията и музиката са изкривени в инструменти на културната индустрия. Нито една творба няма място в културата ако самата тя не отговаря на вкуса на идеологията. Подобно на тялото в творчеството на Маркиз дьо Сад, което бива йерархизирано според удоволствието, което носи, така и изкуството бива поместено в категории, присъщи на икономиката. Културната индустрия е зависима и не претендира за самостоятелност, именно защото самата тя е създадена да оперира като механизъм на идеологията. В обществения организъм двете сфери – на културата и политикономията, са редуцирани само до последната. Продуктите на културната индустрия са мимезис на социалното разделение на хората в класи и прослойки, тоест стоките се нагаждат, за да запълнят пазарната нисша на всички потребители.

Един от ключовите аспекти на културната индустрия, който може би има най-голяма тежест при подсилването на инструментализацията на човешкото тяло и превръщането му в стока, е телевизията. Тя е съвършеният продукт на техническия прогрес, съчетаващ в себе си много повече естетически материал[20], от която и да е друга медия или изкуство. Различните сетивни елементи са претопени в съдържанието на филма, за да пресъздадат една илюзорна реалност, която играе ролята на трансформиращ агент в социалната и политическата действителност. „Този работен процес интегрира всички елементи на производството, като се почне от беглия прочит на романа, пренесен върху филма, и се стигне чак до последния шумов ефект. Това е триумфът на инвестирания капитал.“[21] Човекът, независимо от своята принадлежност към определена социална прослойка, бива положен в две категории според функцията, която изпълнява – клиент или стока/служител; в повечето случаи субектът има двойна функция. Културната индустрия отнема на своите клиенти непосредствения достъп до познанието за света около тях, но вместо това сервира един готов продукт на това филтрирано знание. Телевизионна медия като инструментализирана от индустрията, намалява творческия поток от идеи и преживявания до прости и лесносмилаеми изображения и звукови фрагменти. Това спомага за по-нататъшното замъгляване на сложността на света и засилва пасивното и безкритично отношение към политическия хаос сред зрителите. Франкфуртските мислители виждат телевизията като ключов участник в увековечаването на масовата измама и подчинението на индивидите пред определени практики на идеологията. Не само детайлите във филма или сапунената опера стават взаимнозаменяеми, но и актьорите участващи във вече готовите клишета. Именно през безчисленото им преповтаряне бива легитимирано насилието над по-слабия физически (мъжът над жената) или маргинализираното на определени групи от хора. Актьорската игра, изкусното боравене с тялото и лицевата експресия вече не са нищо повече от повторение на дадено движение, подобно на труда на поточната линия във фабриката. Създателите на филма имат за цел не разгръщането на пластовете на изкуството, а печалбата, която ще бъде извлечена от него. Всичко в продукцията е калкулирано до последния кадър, а съдържанието дори няма нужда да се цензурира от идеологията, тъй като самото то не може да израсте отвъд наложените от нея граници и е в един смисъл обезвредено.

Способите за манипулация на културната индустрия не са ограничени само до капиталистическото и фашисткото общество, а целият свят преминава през филтъра на културната индустрия[22]. През телевизията идеологията цели да затвърди илюзиите, които налага, но и да създаде пространство, в което индивида с неговите ежедневни несгоди да може да се оттегли и да ги забрави за момент. Този момент на спокойствие и безметежност е също толкова илюзорен, тъй като отвлича вниманието на хората от подлагане на критично преосмисляне на политическата действителност, в която живеят. Нагажда се не само действителността спрямо кино продуктите, но и хората спрямо прожектираните им персонажи. Героите както и самият филм са подредени подобно на усъвършенстван механизъм, а тялото е отработено и стандартизирано спрямо наложените от индустрията критерии. В този контекст, видими са няколко момента, в които тялото е инструментализирано най-вече през индустрията на киното и телевизията. Първият момент се свърза с третирането на тялото като инструмент за производство на печалба и забавление, а не като начин за творческо изразяване. Кино индустрията изработва тесни, дори непостижими понятия за нормативност, красота и желаност, която укрепва в социалните йерархии и разбирания, като засилва идеята, че някои тела имат по-голяма стойност от други. Възпроизводителността и преповтарянето води до затвърждаването на определени стереотипи, които ако не бъдат възприети с доза критично отношение, могат да доведат до автоматичното им възприемане и попадане на индивида под тяхното „робство“. Всички аспекти на културната индустрия обособяват едно собствено поле, в което се формира един нов начин на поведение и боравене с езика. Начините, чрез които се налагат в обществото новоустановените правила, са през старите механизми на принуда и господство. Останалият от Просвещението страх от неконтролируемото, който там беше олицетворен от природата, в модерността се манифестира като страх от бунт и подлагане на съмнение „разумността“ на властта. В полето на културната индустрия се налагат определени идеали върху тялото, които придобиват все по-универсална и заповедническа форма. Идеалът, макар и недостижим, бива представен като норма, която следва да се спазва. Подобно на работника, който бива отчужден от себе си и своя труд в процеса на производство, така и актьорът става жертва на това отчуждение. Продуктът на неговият труд, разгледан като всеобщото удоволствие и забавление на клиента, вече не му принадлежи. Тялото на актьора прилича на тялото на цирковия артист, пластично, готово да изпълни всяка прищявка на висшестоящия директор. Функцията на тялото, както при подчинения герой на Сад, е сведено до удоволствието (в един не толкова наситен смисъл), което носи на клиента. Удоволствието, което носи едно тяло се легитимира през отговарянето на определени външно наложени му критерии и вписване в понятия, станали нормативни. Акцентът, поставен най-вече върху красотата и младостта на тялото, е изместил творческия порив на актьора. Неговият образ от малкия и големия екран е отчужден дори от самия себе си. Образът на актьора във филма не съвпада с човека извън снимачна площадка. Различните манипулации на тялото, всяка от които се осъществява под зоркия контрол на индустрията, са с цел извличане на възможно най-много монопол и капитал. „Културата като общ знаменател вече съдържа виртуално обединяването, каталогизирането, класифицирането, завладяващи самата нея в царството на администрацията.“[23]

  Представянето на перфектни образи и тела, заляга като естествено в социалната йерархия, а всеки който се бунтува или не се съобразява с изискванията на обществения натиск, не би могъл да оцелее в системата. Нещо повече, чрез валидирането само на една идея за тяло и неговото полагане в пространството, културната индустрия насърчава идеята, че то може да бъде усъвършенствано чрез консумация на определени продукти и техники, независимо дали става дума за козметична хирургия, диети или употребата на лекарства за подобряване на ефективността му. Това засилва идеята, че тялото се възприема като стока, която трябва да бъде подобрена и усъвършенствана, а не като естествена и неразделна част от нашето съществуване. Тенденциите, които се налагат от културната индустрия, са лесни за възприемане от съзнанието и бързо биват заместени една от друга в потока от образи. Тялото често се разглежда като стока, над която може да се упражнява доминация за целите на масовото производство и потребление. Адорно и Хоркхаймер показват как културната индустрия свежда човешкото тяло до обикновен инструмент, средство за постигане на целите на идеологията, а не до цел сама по себе си. Тялото като продукт, поместено в нисшата на свободния пазар, е винаги подвластно на механизмите на търсенето и предлагането. „Потребителите са работниците и служителите, фермите и дребните буржоа. Капиталистическото производство така ги блокира – телесно и душевно, че те се отдават без каквато и да е съпротива на всичко, което им се предлага.“[24] Не само тялото на клиента, което иска да подражава на красивите образи, прожектирани на екрана, но и самите индивиди желаещи да бъдат част от тази индустрия са също не в по-малка степен жертви от първите. Те неосъзнато преповтарят през маниерите и телата си идеологията, на която самите те са продукт. Културната индустрия се възползва от страстните желания на своите клиенти, които самата тя е потиснала, сублимирайки ги през представените образите на женските тела. Красотата е станала повърхностна, а нейното производство, с цел сексуална възбуда на публиката, я е обезценило. Самата културна индустрия е порнографска и превзета[25]. Идолопоклонничеството към удоволствието, което носи със себе си красивото тяло, все още стои като мотив от Просвещението. Съвършеният образ на Холивуд се репликира подобно на стока на поточната линия с доставка до всяко кътче на света.

Бързопроменящите се разнопосочни тенденции в обществото определят и отношението на модерността към миналото. Макар капитализмът да е еманципиран, че неговите идеи са в непрестанно движение и динамика, те преповтарят едни и същи циркулиращи идеи от миналото. Културната индустрия, нейните удоволствия и развлечения не са продукти на модерността, а са познати на хората още преди тя да се превърне в най-голямата световна корпорация. „Културната индустрия може да се похвали, че енергично е успяла да проведе предимно непохватното пренасяне на изкуството в сферата на потреблението.“[26] Желанието на Просвещенския проект да универсализира културата, политиката и морала през XVII-XVIII век, се запазва като цел и през разцвета на модерния капитализъм. Тоталността, която културната индустрия прави опити да утвърди, отново се случва през повторението. Стремежът към технически прогрес и неговия култ остава едно от свързващите звена между Просвещението и първата половина на ХХ век. С развитието на техниката, идеологията изобретява нови начини за доминация над индивидите, начини които с „просто око“ не биха били привидени като нейни механизми. Въпреки това културната индустрия си остава развлекателен бизнес. „Разпореждането ѝ с потребителите е опосредено изключително от развлечението;“[27] Удоволствието и властта, както в творбите на Сад, са взаимообвързани. Цената, която заплаща клиента за своето удоволствие, е отдаването на власт над своето тяло и бит в ръцете на индустрията. Чрез удовлетворяване на първоначалните потребности на публиката, индустрията си печели нейното доверие и благоразположение, което трансформира впоследствие във форма на диктатура. Развлечението и удоволствието, които капитализма претендира да продава на своята публика, са само начин за замаскиране на неспиращия трудов процес. Културната индустрия оказва дълбоко влияние върху разпределението на свободното време на индивида и неговото възприемане. Като предлага изобилие от предварително обезсмислени културни продукти и развлечения, тя ефективно измества истинските дейности през свободното време и подкопава потенциала за автономно и творческо ангажиране.Масовото производство на културната индустрия и стандартизираната продукция уеднаквяват културните преживявания, което води до пасивен и предвидим начин на потребление. То, от своя страна, ограбва от индивида способността му за активно участие и критична рефлексия, редуцирайки свободното му време до обикновен спектакъл, който трябва пасивно да се наблюдава. Чрез монополизиране на вниманието на индивида и представяне на привидно безкраен набор от сглобяеми разкази и преживявания, индустрията насърчава култура на нагаждане и преповтаряне, задушавайки изследването на различни гледни точки и потискайки култивирането на автономна мисъл. Нещо повече, културната индустрия работи в капиталистическа рамка, където мотивите за печалба ръководят нейното производство и разпространение. В резултат на това тя често дава приоритет на пазарните интереси, а рекламните стратегии допълнително засилват идеята, че свободното време трябва да бъде посветено на потреблението на продукти и преживявания, засилвайки консуматорския манталитет, който приравнява развлечението от придобиване на материални стоки с щастието. Това комодифициране на свободното време задълбочава вярването, че забавлението и културните продукти са неразривно свързани. Всеобемащото присъствие на културната индустрия в живота на хората оставя малко място за автентични изява на Аза в тяхното свободното време, лишавайки хората от възможността да изследват собствените си страсти, интереси и творчески изяви.

Един от ключовите механизми, през които оперира културната индустрия е мистификация – лъжливостта, че в сделката сключена между нея и субекта, той излиза печеливш. Напротив, чрез набор от инструменти, тя премахва всеки опит за съпротива от негова страна. Един от тези инструментални подходи е нереалният образ на тялото, прожектирано на екрана и псевдо-еротичността, която то продава. „Следователно измамата не се състои в това, че културната индустрия слугува на забавлението, а че ликвидира духовитостта, позволявайки на стопанската почтеност да я въвлече в идеологическите клишета на самоликвидиращата се култура.“[28]Забавлението бива инкорпорирано в културата насилствено и тотално, но в момента, в който то придобие нормативен характер одухотворението изчезва от развлечението, а остава само диктатурата на идеологията. Подобно на Сад, който премахва всеки морал, за да наложи телесното удоволствие на върха на своята схема, така и в капиталистическото общество забавлението заема висше място. Културната индустрия не само налага нормативен характер на развлечението, което произвежда, но тя е тази която конституира и легитимира понятията за удоволствие, забавление и потребност, с оглед на буржоазните ценности. През монопола на това какво обществото нарича удоволствие, става видима неразривната връзка между бизнес и политика. Наложената представа за насладата не само ограничава рефлексията на индивида за този идеологически пласт, но и мистифицира и потулва наличното страдание, с всичките му физически измерения.

Чрез изложената досега критика Франкфуртските мислители имат за цел да покажат културната индустрия като резултат от реализирането на целите на Просвещенския проект. Акцентът, който Просвещението поставя върху инструменталността на разума, в крайна сметка води до господство над самите индивиди. Стремежът към полза и технически прогрес в буржоазните и ранно капиталистическите общества довежда до обективизиране и експлоатация на индивидите, която отново се появява като лайтмотив на цялата културна индустрия през ХХ век. Така наречените ценности на Просвещението – разум, свобода и напредък, са изкривени, за да създадат лъжливото усещане за индивидуалност и автономност, докато всъщност насърчават конформизма, пасивността и консуматорството. Културната индустрия се възползва от вече наличния култ към рациото и техниката, за да издигне себе си до авторитет, който представя света „такъв какъвто е“, а псевдо-идеалите, заедно с механичното движение на повторението, са нейни поддръжници. Производството на филми в кино индустрията или каквито и да са културни продукти, благодарение на техническото възпроизводство, наподобява производствената дейност на индивиди в социума, а именно репликирането на стандартизирани стоки. Илюзията, че субектите притежават индивидуалност, но и свободно боравят с нея, е само в интерес на идеологията. Личността на Аза с неговите особености са сведени само до определен негов физически аспект, отличителна черта. Едновременно с това обаче тялото и неговите желания са отчуждени от субекта поради липсата на индивидуалност.

Властта създава и моделира индивида. Адорно и Хоркхаймер не подлагат на съмнение развитието, което човек търпи в следствие на капиталистическите общества. „Против волята на нейните управници техниката превръща хората от деца в личности.“[29] Те проблематизират, че този тип развитие е постигнато на цената на унищожаването на индивидуалността на личността и в този смисъл редуциране на нея и тялото до инструмент. Особеностите на лицето и тялото са претопени в идеала, представен на човека през екрана или списанието. Типът красота, която те пропагандират, е не онази незаинтересована красота на Кант, а тази която ще успее да продаде възможно най-много чрез себе си. В крайна сметка, тялото не избягва съдбата на никое произведение на изкуството, попаднало под опеката на културната индустрия. И двете се използват като сцена, на която се издигат политическите лозунги, което само експлицира трансформацията им в инструменти със стоков характер.

През критичния анализ на културната индустрия, Адорно и Хоркхаймер проблематизират не само обособилата се като необходима връзка между културата и бизнеса, но и показват, че механизмите през които тази връзка оперира са характерни за обществата, в които свободата е дефицит. Културната индустрия на ХХ век, подобно на Просвещенския проект, не се спира пред нищо в преследването на прогреса, дори това да води до инструментализирането и овещняването на най-интимните сфери в човешкия живот. С развитието на техниката способите за манипулация и контрол от страна на идеологията, стават все по-прецизни и фини, но и много по-мащабни и унищожителни. Свеждайки тялото до инструмент за производство и печалба, културната индустрия укрепва един от многото аспекти на дехуманизирането на тялото и човека, чиято кулминационна точка са антисемитските настроения и концлагерите. Като заключение, струва ми се важно да се отбележи, че въпреки щателната и легитимна критика на Франкфуртските мислители, те не се ангажират с решение, което да реабилитира статута на културата. Поставената от Адорно и Хоркхаймер критика, прокарва възможността изследователите на феномена културна индустрия след тях да доразвият и предоставят различни нейни алтернативи.

Тялото като мишена на омразата

В тази финална част на фокус е поставена последната студия поместена в Диалектика на Просвещението – Елементи на антисемитизма. Граници на Просвещението, в която Адорно и Хоркхаймер изследват устойчивостта на антисемитизма като феномен, дълбоко вкоренен в модерното общество. През анализ на културните, социалните и психологическите елементи, немските мислители искат да покажат, че антисемитските нагласи и поведение представляват значително ограничение на проекта на Просвещението, който има за цел да насърчава разума, толерантността и прогреса. Те изследват как антисемитизмът, намиращ своите корени в историческите предразсъдъци и невежество, поставя под съмнение самите принципи на рационалност и човешко равенство, които Просвещението се опитва да поддържа. Авторите навлизат в историческия и социално-политически контекст на антисемитизма, проследявайки неговите дълбоки корени и проявления в историята. Те подчертават начините, по които антисемитските идеологии експлоатират и манипулират социалните, икономическите и културните фактори, за да създават разделения и култивират омраза. Нещо повече, Хоркхаймер и Адорно анализират как основните механизми на обществените структури, динамиката на властта и културната индустрия допринасят за разпространението и засилването на анти-еврейски стереотипи и предразсъдъци. В тази студия, те най-вече наблягат на необходимостта от критична саморефлексия и бдително изследване на ограниченията и противоречията на Просвещенската мисъл, но и представят експлицитно резултатите от тях. Тази част е опит за представяне как представените досега тези на Франкфуртските мислители се взаимопроникват, за да се материализират в сегрегацията над еврейската раса. Основната идея, която имам за цел да изложа е как прокараният идеологически антисемитизъм инструментализира тялото, използвайки физическата маргинализация и дехуманизиране на еврейските индивиди[30]. Но преди да изложа подробния анализ на Елементи на антисемитизма, ще направя един кратък исторически и контекстуален очерк относно връзката между Института за социални изследвания и Холокоста.

Разглеждайки биографичните бележки на основните членове на Института, става ясно, че голяма част от лицата всъщност имат еврейски жилка. Макар да има богата селекция от трудове, представяща историята на Франкфуртската школа и нейните членове, важно ми се вижда да се обърне нужното внимание на факта, че Адорно (който е наполовин евреин) и Хоркхаймер хвърлят светлина върху своите критически произведения през еврейския си произход. След 1930 г. става забележимо, че в Института за социални изследвания преобладават мъже от еврейски произход. Това съвпада и с периода, в който Ерих Фром се присъединява към преподавателския екип на института. Въпреки че изборът на членовете не се основава на семейния им произход, е факт, че всички активни интелектуалци, които живеят във Франкфурт и активно участват в дейностите на института в периода преди преместването му извън Германия – Макс Хоркхаймер, Фридрих Полок, Хенрик Гросман, Ерих Фром и Лео Льовентал, са евреи. Тези интелектуалци биват привлечени от института и се отличават със сходни интереси и възгледи, но произходът и ранният им живот е също от значение за разбирането на тяхната работа и принос в областта на социалните науки. Бързо нарастващият антисемитизъм по време на изгнанието на членовете на Франкфуртската школа в Съединените щати оказва значително въздействие върху работата на школата и дори върху развитието на критичната теория като цяло. Диалектика на Просвещението е може би едно от най-бележите произведения в областта на критическата теория, написано през заточението им в САЩ. В него се откроява силното желание на авторите да се противопоставят на терора, насочен срещу еврейската общност. Растящият страх, че антисемитските настроения са налице и в Съединените щати и че могат да се засилят още повече, заедно с последиците от нацисткия антисемитизъм в цяла Европа, включително и влиянието на семейния им произход и личният им опит, оформят възгледите на Хоркхаймер и Адорно през този период. Въпреки че Адорно не е участвал активно в еврейския живот, докато живее в Германия, изглежда, че постепенно започва да се възприема като оцелял от Холокоста и дори до известна степен като евреин. Макар че не е възпитан със силна еврейска идентичност, корените му в крайна сметка оказват влияние върху начина, по който той възприема самия себе си и върху неговите анализи за света, в който живее. Адорно вижда, че антисемитизмът е жизненоважен въпрос, който следва да бъде проблематизиран в съвместния им труд с Хоркхаймер.[31]

Идеологията на националсоциализма борави с изключителна хитрост, подплатявайки през антисемитските настроения функциониращите механизми във всички социално-психологически нива. В образа на евреина, издигнат от нацистите, стои зародишът на онзи изначален страх от неконтролируемото и непредвидимото. Евреите са привидени не като част от човешката общност, а като същества с анималистична същност, откъдето и се легитимира безкрайният цикъл от метафорични и буквални „жертвоприношения“. Противоречията откроени в Просвещенския проект, неговото желание за господство и обяснение над природата, придобиват ужасяващи измерения в политиките на националсоциализма. Образът на онзи, който не може да се впише в системата, бива демонизиран и мистифициран, а маргинализираният индивид бива подложен на варварска жестокост. В един смисъл формата на митологичност се запазва от Античността до модерността през мисълта на идеологията. Антисемитизмът бива характеризиран от немските автори като народно движение. Той е комплексен феномен не само с културно-социални корени, но зад него стои дългогодишната усложнена политическа обстановка в Германия. Адорно и Хоркхаймер не виждат антисемитизма като продукт на модерната цивилизация, а като отработена схема[32], в която жертвата и насилника са изгубили очертанията си в хомогенизираното цяло на терора. Неглижираното многовековно страдание на еврейската общност не позволява на жертвата да се припознае като такава. Сегрегацията над евреите може да бъде обяснена през психологическите механизми, действащи в обществената тъкан. “Едва слепотата на антисемитизма, лишеността му от намерения, придава мярата на истинност на обяснението, че той бил отдушник. Гневът се разтоварва върху онзи, който се оказва без защита.”[33] Ролите на убиец и жертва са категории със случайно съдържание, в което никой не е застрахован да не попадне. Тъй като границите са размити всеки един от тях може да застане на мястото на убийците[34]. Това, което се опитват да покажат Франкфуртските мислители е, че даде ли се достатъчно власт, която „разумно“ да превърне терора в норма, насилието неминуемо ще се материализира в общество, било то под формата на явление като антисемитизма или преследване на други уязвени общности. Субектът влязъл в ролята на овластен насилник не вижда друг начин за израз на своето вечно неудовлетворение и нестихващо желание, освен гнева и жестокостта над по-слабия, търсейки вината за своята фрустрация у него. По подобен начин и националсоциалистическата партия привижда у еврейската общност онзи кристализиран образ на злото, виновника за политическата и икономическа криза в Германия по това време.

Изследвайки антисемитизма, Адорно и Хоркхаймер твърдят, че това явление отразява разширение на присъщата логика на модерния капитализъм, преплетена с диалектиката на Просвещението. Буржоазията умело е мистифицирала механизмите си на господство зад трудовата дейност. „Антисемитизмът винаги призовава към цялостен труд.“[35] Трудът под нечие господство вече не е възприет като позорна дейност, характерна за потиснатата класа, а като нещо положително, но все пак с нормативен характер. В основата си капиталистическата схема на производство винаги работи през механизмите на лъжливостта, като по този начин целите на капиталиста се превръщат и в цели на работника. Трудещият се отдава цялостно – духовно и телесно, на производството на стока, която не му принадлежи, укрепвайки по този начин буржоазния ред. В отправената критика към капитализма ясно личи влиянието на Марксовите идеи и това което се опитват да покажат Хоркхаймер и Адорно е, че те все още са приложими към модерното общество на ХХ век, но следва да се преразгледат с оглед на наболелите явления каквото е и антисемитизма.

С цел идеологията да прикрие своята истинска същност, тя набеждава за своите изначални противоречия вече маргинализираната еврейска общност. Жертвоприношението като елемент на митологичното мислене присъства като активен елемент и в политикономическите производствени отношения. Омразата към евреите, авторите откриват още в миналото на Европа – от християнските гонения срещу тях до наложеното им покръстване, което да прави възможно издигането им в обществената йерархия, макар много мъчно, тъй като продължават да носят белега на своите корени в очите на другия. Със секуларизацията и разомагьосването на религиозните учения, се случва и преразпределяне на властта, която те притежават. Националсоциализмът сегрегира евреите не толкова поради изповядването на определена религиозна доктрина, колкото поради претенцията за постигане на чиста раса. Въпреки това религиозната враждебност на християните към евреите е трудно изкоренима и Германия стига до най-крайните действия за реализиране на антисемитизма.„Привържениците на религията на Отца са били мразени от привържениците на религията на Сина като онези, които знаят по-добре.“[36] Може да бъде прокаран паралел между сляпото подчинение на църковните авторитети и подчинението на авторитетите на доминиращата партия, като и двете притежават достатъчно власт да изличат еврейската раса. Християнската вяра се инкорпорира в политиката през добре скрити механизми, причислявайки я като благо на масовата култура, вместо да се отхвърли както си беше поставило за цел Просвещенския проект. А напротив, религията придобива много по-институционален характер, подобно на всичко със сакрален статут в рамките на псевдо-рационалната система. Изначалната християнска вяра бива редуцирана до целите на господстващата партия, която иска да я впрегне като поредното оръжие срещу евреите. Антисемитизмът е само една от формите на радикализираното идолопоклонничество, което елиминира пространството за реализация на всякаква свобода. Един от елементите му са хладните рационализирани предпоставки, оформящи това идолопоклонничество; привидно „разумни“, те се оказват част от онова митологично мислене, което легитимира жертвоприношението. Като друг елемент, авторите съзират мимезиса като способ да се овладее онова, което буди страх. Това, което прави националсоциализма е да имитира създадения от него образ на еврейската общност, тоест осъществява идеята за чистото зло и терор, която привижда в евреите. „Смисълът на бездушния фашистки формализъм, на ритуалната дисциплина, на униформите и на целия апарат, изглеждащ като ирационален, е да направи възможно миметичното поведение.“[37] Антисемитизмът, като продукт на болестната идеология на националсоциализма, намира своите основания в лъжливата проекция. Той привижда у евреите онова, на което самият той е носител – формите на терор. Всичко, което не бива допуснато от системата да бъде разпознато като присъщо човешко, бива изтласкано в демонизирания образ на жертвата.

Освен осакатяването на индивидуалността и душевността, антисемитизмът експлицитно си присвоява и тялото на жертвата, веднага след като я категоризира като такава. Човекът, като ансамбъл от духовно и телесно, е сведен отново до инструмент на производство, но в много по-тотален и дехуманизиращ начин от вече познатите в човешката история. С човешкото развитие, сякаш растат и ужасяващите начини за контрол и „подредба“ на света около нас и в нас. Преди гоненията на евреите и реализирането на световна трагедия, каквато е Аушвиц, омразата към тях се е утаила политически в разнообразни административни и културни норми, които имат за цел изземването на свободата на своите граждани, а с това и инструментализирайки телата им. Лъжливата проекция на насилника за самия себе си също е продукт на едно осакатено общество, в което актовете на зверства биват легитимирани през частната полза. Това, което се опитвам да покажа е, че политиката на омраза не принася в жертва само маргинализираната група, но и овластените субекти, превръщайки ги в машини за мъчения. Инструментализацията на тялото, както в културната индустрия, започва своя процес през тънки, едва забележими механизми, стигайки до ексцеса.

„Поради това продуктите на лъжливата проекция, стереотипните схеми на мисълта и реалността, са тези на злото. За Аза, който потъва в изпразнената от смисъл бездна, каквато е самият той, предметите се превръщат в алегории на гибелта, в които е заключен смисълът на собственото му падане.“[38]

Антисемитизмът създава и поддържа пагубни стереотипи, утвърждавайки през тях дискриминационни практики и актове на насилие, насочени към лица с еврейски произход. То разглежда тялото като място на различието, маркира го като „друго“ и го подлага на дехуманизация и обективизация. Нацисткият режим използва многопластов подход към стереотипизирането на еврейския образ, използвайки както открита агитация, така и по-фини средства за пропагандиране на антисемитска идеология. В основата на това лежи тяхната цел, а именно изграждането на една цялостна картина, която представя евреите като разрушаващата сила в обществото, като по този начин оправдава тяхното изключване от него и евентуално унищожение. Антисемитизмът се осланя на стереотипи и предразсъдъци залегнали през вековете в историята на Европа, за да затвърди изродения образ на евреите. Представена като алчна и ориентирана към финансово господство и контрол, еврейската общност започва да се „сочи“ като виновник за икономическите кризи, които Германия преживява. Друг елемент на омразата, който проследяват и Адорно и Хоркхаймер е особената реторика, която нацистите използват, за да изобразят евреите като фундаментално различни и по-низши. Пропагандира се параноичната идеята за конспирация, представяйки евреите като скрити кукловоди, дърпащи конците на световните събития. Чрез засилване на страховете от еврейско влияние и натъртвайки на тяхната заплаха срещу чистотата на арийската раса, националсоциалистическата партия се стреми да създаде разделение и да разпали антисемитски настроения сред немското население. Освен това укрепването на омразата в общественото съзнание, се реализира и през инструментите на културната индустрия, която представя визуална пропаганда, като карикатури и плакати, за да подсили наложените стереотипи. Изобразявайки евреите с хиперболизирани физически характеристики и гротескни образи, антисемитите имат за цел да маргинализират образа им в очите на обществеността. „Открай време антисемитските съждения са били свидетелство за стереотипност на мисленето.“[39] В крайна сметка, инструментализацията на тялото през стереотипите има доста по-хитра цел, а именно тя предоставя удобна изкупителна жертва за икономическите и социални предизвикателства, пред които е изправена Германия в годините след Първата световна война, отклонявайки вниманието от провалите на националсоциалистическия режим.

 Тази закърняла рефлексия за собствената телесна кастрация, но и за чуждото страдание е плод на многовековното болно обществено съзнание, в което псевдо-разумът не толерира чувства, съчувствие и съвест. Субектът бива определен като човек или животно с оглед на йерархията, поставена от доминиращото лъжливо съзнание. През този анализ се откроява още един от начините, по който антисемитизмът инструментализира тялото, тъкмо чрез физическата маргинализация и изключване на еврейските индивиди от понятието за „човек“. Като се насочва към тялото, расовият антисемитизъм се стреми да откаже на еврейските индивиди тяхната свобода на действие, автономия и равно участие в политическия и социалния живот. Това се проявява през различни форми на сегрегация, започвайки от задължението да носят на дрехите си специални отличителни знаци до създаването на концентрационни лагери за масово унищожение и многобройните зловещи практики извършени там, оправдани от гледна точка на икономическия и политически прогрес на Германия.

Физическото насилие и преследването следва да се разглеждат като прояви на инструментализацията на тяло. През цялата история антисемитизмът е довел до погроми и масов геноцид, където тялото става мишена на бруталност и унищожение. Намерението зад подобни терористични действия е да се обезцени не само тялото, но и „опасната“ за идеологията личност, заличавайки съществуването на цели общности и налагайки чувство на страх и контрол. Преди обаче всички заклеймени като евреи или врагове на националсоциалистическата партия, те биват нечовешки експлоатирани като част от производствените сили.

[1] За връзката между Просвещението и митологията в труда на немските теоретици Теодор В. Адорно и Макс Хоркхаймер Диалектика на Просвещението вж. М. Цекова, Диалектическият танц между мит и Просвещение, В: Philosophia – e-journal for philosophy and culture, issue:31, с. 69-92, 2023. Достъпно на: https://philosophia-bg.com/archive/philosophia-31-2023/the-dialectical-dance-between-myth-and-enlightenment/.

[2] Хоркхаймер, Макс и Адорно, Теодор. Диалектика на просвещението. Прев. Стилиян Йотов. София: Гал-Ико, 1999, с.108.

[3] Пак там, с.109.

[4] Пак там, с.111.

[5] Пак там, с. 116.

[6] „Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг.“ (Кант, Имануел , Отговор на въпроса „Що е Просвещение?“, прев. Димитър Денков, Публикация в сп. „Философска мисъл“, бр. 12, 1984 г. http://www.litclub.bg/archiv/broi33/kant.htm).

[7] Хоркхаймер, Макс и Адорно, Теодор. Диалектика на просвещението. Прев. Стилиян Йотов. София: Гал-Ико, 1999, с.119.

[8] Пак там, с. 121.

[9] Пак там, с. 122.

[10] Jay, Martin, The dialectical imagination: a history of the Frankfurt School and the Institute of Social Research, 1923-1950. University of California Press, Berkeley, 1996, p. 265.

[11] Хоркхаймер, Макс и Адорно, Теодор. Диалектика на просвещението. Прев. Стилиян Йотов. София: Гал-Ико, 1999, с. 122.

[12] Пак там, с. 124-125.

[13] Phillips, John. The Marquis de Sade: a very short introduction. Oxford University Press, Oxford; New York, 2005, p. 82-83.

[14] Bataille. Georges. La Littérature et le Mal. Paris, Gallimard, coll. « Blanche », 1957, p. 91.

[15] Хоркхаймер, Макс и Адорно, Теодор. Диалектика на просвещението. Прев. Стилиян Йотов. София: Гал-Ико, 1999, с. 131.

[16] Пак там, с. 144.

[17] Терминът, който използвам вместо идеология е заимстван от: Маркс, Карл. Историческото явление, породено от икономически причини, може да оказва обратно въздействие Из писмо до Франц Меринг (Енгелс) от Човекът и бъдещето. Избрано. Съставители: Бернард Мунтян, Петър-Емил Митев, Борис Попиванов. София: Изток- Запад, 2013, с.244.

[18] Критиката, подета от немските мислители не се ограничава само до нацистка Германия, но и до капиталистическия Запад, най-вече САЩ, където биват принудително прокудени.

[19] Хоркхаймер, Макс и Адорно, Теодор. Диалектика на просвещението. Прев. Стилиян Йотов. София: Гал-Ико, 1999, с. 152.

[20] Пак там, с.155.

[21] Пак там, с.156.

[22] Пак там, с. 158.

[23] Пак там, с, 164.

[24] Пак там, с. 167.

[25] Пак там, с. 174.

[26] Пак там, с. 168.

[27] Пак там, с. 170.

[28] Пак там, с. 178.

[29] Пак там, с. 193.

[30] Kогато се говори за иструментализирането на тялото от идеологията на националсоциализма, виждам за важно да посоча, че това се прави през реконструкцията на философската рефлексия на Адорно и Хоркхаймер, а не чрез изследване на самия националсоциализъм или антисемитизъм като исторически феномени, което би налагало едно интердисциплинарно изследване на контекста и историята на XX век, включващо значими исторически и социологически изследвания на фашизма. Нещо което надхвърля анализа в настоящата работа.

[31] Jacobs, Jack. The Frankfurt School, Jewish Lives and Antisemitism. Cambridge: Cambridge University Press, 2015, p. 3-4.

[32] Хоркхаймер, Макс и Адорно, Теодор. Диалектика на просвещението. Прев. Стилиян Йотов. София: Гал-Ико, 1999, с. 212.

[33] Пак там, с. 212.

[34] Пак там, с. 212.

[35] Пак там, с. 213.

[36] Пак там, с. 222.

[37] Пак там, с. 228.

[38] Пак там, с. 236.

[39] Пак там, с. 246.

Information about the author: Magdalena Tsekova

E-mail: msashevats@gmail.com

Библиография

Илиев, Георги. Отношението между епистемология и етика след Франкфуртската школа. Издателски център „Боян Пенев”, 2023.

Кант, Имануел. Основи на метафизиката на нравите. Прев. Валентина Топузова. София: Наука и изкуство, 1974.

Кант, Имануел. Отговор на въпроса „Що е Просвещение?“, прев. Димитър Денков, Публикация в сп. „Философска мисъл“, бр. 12, 1984 г. http://www.litclub.bg/archiv/broi33/kant.htm.

Маркс, Карл. Икономическо-философски ръкописи (1844). Прев. Огнян Касабов, редактор Стилиян Йотов, София: Изток-Запад, 2021.

Маркс, Карл. Историческото явление, породено от икономически причини, може да оказва обратно въздействие Из писмо до Франц Меринг (Енгелс) от Човекът и бъдещето. Избрано. Съставители: Бернард Мунтян, Петър-Емил Митев, Борис Попиванов. София: Изток- Запад, 2013.

Мец, Йохан Баптист. За отношението между християните и евреите в Германия. Прев. Людмила Димова. бр. 149 на сп. „Християнство и култура“. 2020. https://kultura.bg/web/за-отношението-между-християните-и-ев/.

Попова, Меги. Дисертация. Контекст и нормативност в критическата теория на Макс Хоркхаймер и Теодор В. Адорно, София 2022.

Хоркхаймер, Макс и Адорно, Теодор. Диалектика на просвещението. Прев. Стилиян Йотов. София: Гал-Ико, 1999.

Цекова, Магдалена. Диалектическият танц между мит и Просвещение, В: Philosophia – e-journal for philosophy and culture, issue:31, с. 69-92, 2023. https://philosophia-bg.com/archive/philosophia-31-2023/the-dialectical-dance-between-myth-and-enlightenment/.

Bataille. Georges. La Littérature et le Mal. Paris, Gallimard, coll. « Blanche », 1957.

Bottomore, Thomas B. The Frankfurt School and its critics. Publisher Routledge. London, New York, 2002.

Jacobs, Jack. The Frankfurt School, Jewish Lives and Antisemitism. Cambridge: Cambridge University Press, 2015.

Jay, Martin, The dialectical imagination: a history of the Frankfurt School and the Institute of Social Research, 1923-1950. University of California Press, Berkeley, 1996.

Klapwijk, Jacob. Dialectic of Enlightenment: critical theory and the messianic light. Wipf and Stock Publishers, Eugene, OR. 2010.

Phillips, John. The Marquis de Sade: a very short introduction. Oxford University Press, Oxford; New York, 2005.

Sade, The Marquis de. Juliette. Translated by Wainhouse, Austryn,. Grove Press, New York, 1968.

Sade, The Marquis de. The 120 days of Sodom, or, The School of Libertinage. Translated by Wynn Thomas. Penguin Books, London, 2016.

---

Philosophia 32/2023, pp. 74-115