Борис Чупетловски

Self-murder! — name it not: our island’s shame

That makes her the reproach of neighbouring states.

Shall nature, swerving from her earliest dictate,

Self-preservation, fall by her own act?[1] [2]

Abstract: The English Malady – Myth or Reality? This paper delves into the intriguing subject of the 18th century phenomenon known as English malady.  By exploring its origins and evolution the text seeks its correlation with the increasing rates of suicide acts in the late 17th and subsequent 18th centuries. The central assertion postulates that the English malady is devoid of any medical basis an untenable fabrication, propagated both by foreign authors and the Englishmen themselves, which, in the realm of actuality, can be attributed to the absence of censorship in the English press.

The problem has been examined through the approach of social history and considering this the paper consists of three crucial aspects. Firstly, it illuminates the reception of the “malady” within the intellectual landscape of England, underscoring its presence in medicine, literature, and philosophy. Secondly, it investigates the link between the English malady and the statistical data on suicides across Western Europe during the late 17th and subsequent 18th centuries. Lastly, this research dedicates its third section to the genuine factors responsible for the increasing rates of suicides during this period.

  PDF   Keywords: English malady, hysteria, hypochondria, vapours, the spleen, melancholy, suicide, self-murder, early modern England.

---

В края на 17 век Англия си изгражда репутация на земя на самоубийци. Тази злощастна слава съпътства нейните обитатели през цялото последвало столетие. Според поддръжниците на тази репутация мрачният дъждовен климат, свободолюбивия английски нрав или пък дори някаква неизвестна причина довеждат редица англичани до болестно състояние, наричано: English malady, hysteria, hypochondria, vapours, и the spleen. [3]

Английската болест помрачава съзнанието на страдащия от нея.  Характеризира се с меланхолия, изразена в бездействие, нежелание за живот и дори загуба на вярата и неспособност за откриване на пътя към Бога. Всъщност темата за меланхолията заема съществено място в английската интелектуална сцена още от Елизабетинския период и се задържа актуална през целия 17 век[4], но специфично новото в т.н. английска болест е това, че тя е именно английска, от една страна, както и обвързването на това заболяване с констацията, че англичаните се самоубиват прекалено често и без особено съществена причина[5].

Монтескьо е сред многото чуждестранни автори, разпространяващи слуха за честите и ирационални случаи на самоубийства в Англия от края на 17 век. В За духа на законите (1749) той споделя:

„В историята не откриваме [примери] римляните да са се самоубивали без причина, докато англичаните са склонни да се самоубиват най-необяснимо – те решават да прекратят живота си дори в лоното на своето щастие .“ [6]

Според Роланд Бартел[7]  френските автори, сред които и Монтескьо, са повтаряли приказките на пътешественици, от една страна, а от друга – са се позовавали на прочут по това време анонимен френски романист, който Джоузеф Адисън в своята рубрика The Spectator коментира, че започва историята си с: „В мрачния месец ноември, когато жителите на Англия се бесят и се давят, един безутешен любовник излезе сред полето…“[8]

Всъщност самият Адисън обвързва този автор с опасенията си за случващото се в неговата страна:

„Аз още повече възпитавам тази веселост на нрава, тъй като тя е добродетел, в която се смята, че нашите сънародници са по-дефицитни от всяка друга нация. Меланхолията е вид демон, който преследва нашия Остров и често ни предава на източния вятър[9].“[10]

Написаното от Адисън е пример за това, че репутацията на Англия като земя на самоубийци се поддържа както от чужденците, така й от самите нейни обитатели. В медицината д-р Томас Сиденъм[11] и сър Ричард Блекмор[12] описват болестта от научна гледна точка, а през 1733 г. това прави и лекарят Джорд Чейн[13] в едноименния си трактат English Malady, дал най-известното название на този феномен.

В текста си Чейн посочва два типа причини за английската болест: специфичните природногеографски особености на Британския остров, както и културните особености на англичаните. Подходът, който заема, е същият, който е разработен и в предходните негови съчинения, а именно, че грижата за здравето се постига посредством умерен начин на живот. Не трябва да се прекалява с насладите, но и не е нужно човек напълно да се отказва от тях. Затова и когато Чейн изрежда причините от културен характер, той едновременно критикува привичките на своите сънародници, но и косвено изтъква прогреса на английската нация[14]:

Влагата на нашия въздух, променливостта на нашето време (поради нашето разположение сред океана), благодатта и плодородието на нашата почва, богатството и тежестта на нашата храна, благосъстоянието и изобилството на жителите (поради тяхната универсална търговия), уседналостта и липсата на физическа активност при професиите от по-добър вид (сред които това зло бушува най-вече) и животът в големи, гъсто населени и следователно нездравословни градове, са породили клас и набор от смущения, с жестоки и ужасяващи симптоми, малко известни на нашите предци и никога не са се издигали до такива фатални височини, нито са засягали такива числа в никоя друга позната нация. Смята се, че тези нервни разстройства представляват почти една трета от оплакванията на хората в Англия.[15]

Английската болест също е обект на голям интерес и в художествената литература на „самоубийствения“ народ. През 1701 г. в сборника на Чарлз Гилдън[16] A New Miscellany of Original Poems, on Several Occasions се появява поемата на Ан Финч[17] The Spleen. В нея графинята на  Уинчилси описва своето лично преживяване на английската болест:

O’er me alas! thou dost too much prevail:

I feel thy Force, whilst I against thee rail;

I feel my Verse decay, and my crampt Numbers fail.

Thro’ thy black Jaundice I all Objects see,

As Dark, and Terrible as Thee,

My Lines decry’d, and my Employment thought

An useless Folly, or presumptuous Fault:[18]

През 1734 г. излиза и стихотворението на Мери Барбър[19] To a Lady in the Spleen, whom the Author was desir‘d toamuse, в което,  както гласи заглавието,  лирическият говорител със своите слова се опитва да подобри състоянието на боледуваща дама.

По-късно, през 1758 г., стихотворение отново със заглавие The Spleen написва и Матю Грийн[20].  В него Грийн дава съвети как да се преодолее това нещастие. Неговите препоръки са свързани предимно с физически упражнения и отдаване на занимания с музика. Особено интересна е частта от произведението, където Грийн описва представата си за идилична ферма в провинцията като антидот срещу болестта:

And may my humble dwelling stand

Upon some chosen spot of land:

A pond before full to the brim,

Where cows may cool, and geese may swim;

Behind, a green like velvet neat,

Soft to the eye, and to the feet.[21]

За Оливър Голдсмит[22] обаче болестта се развива както в градска среда, така и в провинцията, но със забележката, че в първата среда засяга по-скоро мъжете, докато във втората – по-застрашени от нея са жените. В едно от писмата на The Citizen of the World четем:

В провинцията това заболяване засяга най-вече нежния пол, [докато] в града то е най-неблагоприятно за мъжете. Една дама, която е скърбяла цели години сред гукащи гълъби, оплаквайки се на славеите в провинциално[то си] уединение, ще възобнови цялата си жизненост за една нощ на игралната маса в града; съпругът й, който ревеше като животно, ловуваше и се напиваше вкъщи, в града ще се разболее пропорционално на доброто настроение на жена си. При пристигането си в Лондон те разменят разстройствата си. Вследствие на нейните тържества и пътувания, той слага кожената шапка и аления стомак[23], напълно наподобявайки индийски съпруг, който, когато жена му роди благополучно, й позволява да замине надалеч, за да работи, докато той се заема с всички формалности, свързани с поддържането на дома, и приема вместо нея всички поздравления [за новороденото].[24]

При целия този интерес към английската болест, както от чужденци, така и от англичани, както в медицината, така и в художествената литература и есеистиката, неизбежно е да се зададе въпросът в действителност ли по това време има ръст на самоубийствата в Англия и наистина ли това явление се случва само там? Дали английската болест носи названието си поради това, че тя изразява специфично английски феномен? Или пък, подобно на испанците и испанския грип,  англичаните незаслужено носят своята репутация за явление, което се наблюдава и на други места? А може би английската болест е наречена така, за да изрази мястото на своя произход, подобно на сифилиса, определян от италианците като френско заболяване? Може би дори въобще такава болест не съществува?

Въпреки че отговорът категорично подкрепя последната хипотеза, а именно, че подобна болест не съществува, паралел с испанския грип е не просто уместен, а и изключително подходящ за илюстрация на действителните причини, стоящи зад мита за английската болест.

Преди появата си в Испания, испанският грип е регистриран в Съединените щати, както и в други европейски държави. Неутралитетът на Испания през Първата световна война, позволява на испанската преса да запази своята свобода на слово и затова тя открито отразява разрастващата се епидемия.

Аналогично на испанския грип английската болест дължи създаването си на свободата на английския печат и по-точно на откритото публикуване на седмични списъци със смъртните случаи в Лондон (т.н. London’s bills of mortality). Тази практика възниква във връзка с нарастващата смъртност поради вълните от чумни епидемии през 16-ти и началото на 17 век[25]. След епидемиите списъците продължават да се правят и да се публикуват, а присъствието на  самоубийството сред описаните причини  за смърт създава усещане за неговата честота.

Впечатлението, направено от необработените цифри, е подсилено и от възхода на пресата, която достига до все по-широка публика в края на 17 век. Вестниците не просто обявяват новините за самоубийства, но и публикуват подробностите около най-куриозните случаи. Така новините за самоубийствата постепенно се превръщат в нещо обичайно. В резултат на това се появява схващането, че самоубийството е постоянна част от градския живот.

Подкрепа на това може да видим още при Волтер в неговото есе за самоубийството на Катон:

Тези трагични истории, които се роят в английските вестници, накараха останалата част от Европа да мисли, че в Англия хората се самоубиват по-охотно, отколкото другаде. Не знам, но в Париж има толкова луди и толкова герои, колкото в Лондон. Може би, ако нашите вестници водеха точен списък на всички, които бяха толкова заслепени, че да търсят собственото си унищожение, и толкова печално смели, че да го осъществят, ние бихме имали нещастието да съперничим на англичаните. Но нашите вестници са по-дискретни. В тези, които са признати от правителството, частните събития никога не са изложени на публична клевета. [26]

Въпреки че със своите Lettres philosophiques Волтер участва в създаването на мита за английската болест[27], в по-късното си есе, посветено на Катон, френският мислител застъпва обяснението за ролята на пресата, представяйки това от позицията на пряк наблюдател.

Освен откритостта на англичаните по въпроса има ли ръст на самоубийствата само там? Въпреки че в продължение на векове броят на хората, които са посегнали на живота си, остава много нисък, несъмнено има нарастване на процента на самоубийствата между 1680 г. и 1720 г. Това, в което застъпниците на „английската болест“ бъркат, е, че тази тенденция е единствено английска. В действителност възход на случаите на самоубийства се наблюдава в цяла Северозападна Европа, т.е. в страните Швеция, Англия, Франция и немскоезичните територии на Свещената Римска империя, като във всички тях процентът нараства по-бързо в градските райони, най-вече в столиците, отколкото в провинцията.[28]

Според Марцио Барбали, който цитира Encyclopedia Britannica от 1797 г., през 18 век средният процент на самоубийствата в Лондон е бил 9 на 100 хил. жители, докато процентът в Париж е бил два до три пъти по-висок.[29] Разликата в отзвука, обаче, се дължи на различния тип публичност, в която самоубийството се обсъжда. Темата за доброволната смърт си пробива път не в пресата, а в салоните на Париж, като там тя се появява още в края на април 1671 г. Поводът, който разпалва интереса върху този въпрос е смъртта на Франсоа Вател, майордом на Луи II дьо Бурбон. Вател слага край на живота си, поради забавяне с доставката на рибата, която поръчва за екстравагантния банкет на дьо Бурбон в чест на крал Луи XIV.[30]

Ако английската болест е мит, който обаче отразява действителни скокове в статистиката на самоубийствата в западна Европа, то логично е в такъв случай да се постави въпросът на какво тогава се дължи този скок?

Френският социален историк Джордж Миноа излага няколко различни обяснения, които заедно предоставят добро разбиране за този феномен. От една страна, развитието на капитализма има значителен принос за нарастването на процента на самоубийства през този период. Освен че това е икономически модел, изграден около свободата на пазара и като такъв следователно предполага поемане на рискове и борба между конкуренти, капитализмът по това време тепърва прохожда и затова контролът върху икономическите механизми е все още прекалено елементарен. Следователно в тази нова и крехка система всички са неподготвени,  уязвими и застрашени от фалит. [31]

Бедността и мизерията, които се увеличават през годините 1680 – 1720, също са причини за скока в броя на самоубийствата. Върволица от природни бедствия и военни конфликти изтощават населението психически и икономически.  Големият глад от 1693 – 1694 г.[32], Деветгодишната война през 1688 – 1697 г., финансова криза през 1697 – 1698 г., Войната за испанското наследство през 1702 – 1714 г., необичайно тежка зима през 1709 – 1710 г., още една финансова криза през 1713 – 1714 г. и епидемия от дизентерия през 1719 г.[33]

Друга причина е бързо развиващата се урбанизация. Животът в провинцията е от комунитарен характер, докато този в града е по-скоро индивидуалистичен. С прехода към новия начин на живот се зараждат и нови проблеми. Отношенията между хората се изменят, а пороците се задълбочават. Появяват се нови престъпления. Всички тези неща обосновават защо самоубийствата се увеличават предимно в градска среда.[34]

Наред с тези причини, посочени от Миноа, може да се добави и религиозното съревнование между протестанти и католици, което релативизира възможността за спасение. Претенциите на двете страни върху правотата на техния път неминуемо изключват правотата на другия. Така броят на християните, които вероятно ще получат спасение, и в двата случая се стеснява. Някои от хората, неотговарящи на строгите изисквания за спасение, в отчаянието си се отказват от живота си. В техните очи те нямат какво да губят. Ако спасението така или иначе вече е само за най-праведните, тогава няма значение дали ще сложат преждевременен край на живота си или не.

Изведените причини са разнородни, но нито една от тях не е свързана с английската болест. Нещо повече, описаните събития не се ограничават до Англия, нито до териториите единствено на Британския остров, а засягат населението на цяла Западна Европа през периода. С това въпросът за природата на английската болест е завършен. Различни социални и природногеографски причини довеждат до ръст на самоубийствата в Западна Европа в периода  1680 – 1720 г. Това засяга повечето от страните в тази част на континента, но тъй като е отразено единствено в пресата на Англия, остава впечатлението, че самоубийствата се случват само там.

Библиография

Addison, Joseph. The Spectator: volume 2: 1891.

Babb, Lawrence. The Cave of Spleen// The Review of English Studies: Oxford University Press. Apr. 1936, Vol. 12, No. 46.

Barbagli, Marzio. Farewell to the World. translated by Lucinda Byatt: Polity Press, 2015.

Baron de Montesquieu, Charles Louis de Secondat. The Spirit of Laws//Volumes I and II of the Complete Works of M. de Montesquieu: April 23, 2004.

Bartel, Roland.  Suicide in Eighteenth-Century England: The Myth of a Reputation: Huntington Library Quarterly, Feb. 1960, Vol. 23, No. 2 (Feb. 1960).

Blair, Robert. The Grave. A Poem. London: J. Waugh, 1749.

Brown, Ron M. The Art of Suicide: Reaktion Books Ltd, 2001.

Cheyne, G. The English Malady: Or, Treatise of Nervous Diseases of all Kinds; as Spleen, Vapours, Lowness of Spirits, Hypochondriacal, and Hysterical Distempers: Strahan, London, 1733.

Colburn, Glen. Introduction// The English Malady: Enabling and Disabling Fictions. Ed. by Glen Colburn: Cambridge Scholars Publishing, 2008.

Doughty, Oswald. The English Malady of the Eighteenth Century//The Review of English Studies. Jul. 1926, Vol. 2, No. 7.

Finch, Anne. Miscellany poems, on several occasions: Written by the Right Honble Anne, Countess of Winchilsea. London: printed for J. B. and sold by Benj. Tooke, William Taylor, and James Round, 1713.

Goldsmith, Oliver. The Citizen of the World. vol.3: London, 1806.

Green, Matthew. A Collection of Poems in Six Volumes. By Several Hands. Vol. I. London: printed by J. Hughs, for R. and J. Dodsley, 1763 [1st ed. 1758].

Minois, George. History of suicide: Voluntary Death in Western Culture. translated by Lydia Cochrane: The Johns Hopkins University Press, 1999.

Voltaire. Cato: On Suicide, and the Abbe St. Cyran’s Book Legitimating Suicide//Philosophical Dictionary. vol. III. Paris, London, New York, Chicago: E. R. DuMont, 1901.

 Young, Edward. The Complaint: Or Night Thoughts on Life, Death and Immortality [1743]. London, 1806.

[1] Blair, Robert. The Grave. A Poem. London: J. Waugh, 1749, p. 26.

[2] В книгата си Art of suicide Рон Браун (Виж. Brown, Ron M. The Art of Suicide: Reaktion Books Ltd, 2001, p. 124.) започва главата, посветена на визуалните репрезентации на английската болест, с пасаж от поемата на Едуард Йънг Night–Thoughts (Виж Young, Edward. The Complaint: Or Night Thoughts on Life, Death and Immortality [1743]. London, 1806.) като мото:

O Britain, infamous for Suicide!

An Island in thy Manners far disjoin’d

From the Whole World Rationals beside,

In ambient Waves plunge thy polluted Head,

Wash the … slain, nor shock the Continents,

But thou be shock’d, while I detect the Cause

… Blame not the clime … expose the Monster’s birth

… I grant the deed is madness; but the

madness of the Heart.

[3] Термините са употребени синонимно. В подбора на названията, както и в тяхната синонимна употреба, следвам Глен Колбърн. За повече информация виж бележка първа от неговия предговор към сборника The English Malady: Enabling and Disabling Fictions : Colburn, Glen. Introduction// The English Malady: Enabling and Disabling Fictions. Ed. by Glen Colburn: Cambridge Scholars Publishing, 2008, p. 13; както и: Babb, Lawrence. The Cave of Spleen// The Review of English Studies: Oxford University Press. Apr., 1936. Vol. 12, No. 46. pp. 165 – 176.

[4] Д-р Тимоти Брайт (ок. 1551-1615) и Робърт Бъртън (1577-1640) са може би най-емблематичните автори, популяризиращи темата за меланхолията в Англия през този период. Теоретичната база, стояща зад разглеждането на меланхолията като заболяване през ранната Модерност, остава все още популярната по това време теория, развита от Хипократ и Гален, за четирите типа течности в човешкото тяло: черна жлъчна течност, жълта жлъчна течност, слуз (флегма) и кръв. Според тази теория прекомерното насищане с някоя от тези течности довежда до дисбаланс в организма, който в зависимост от доминиращата течност причинява различни настроения, емоции и поведение. Така, например, меланхолията е свързана с доминирането на черната жлъчна течност.

През 18 век проблематизирането на меланхолията в Англия все повече се отдалечава от тази теория. Появяват се обяснения, които отнасят причините за подобно заболяване съвсем в друга посока: наследствено увреждане, претоварване, лошо хранене, метеорологични условия и др. Това от своя страна е условие, което прави възможно съществуването на убеждението за болест, която е типично английска. Така макар английската болест да е наследство на една вече установена в Англия традиция върху меланхолията, то тя носи със себе си нови аспекти на това понятие.

[5] Относно последното Марцио Барбали споделя, че някои французи дори превръщат всичко това в шега, която съветва дуелите с англичани да се отлагат с един ден, защото е много вероятно те да се самоубият през това време. За повече информация виж: Barbagli, Marzio. Farewell to the World. translated by Lucinda Byatt: Polity Press, 2015, p. 37.

[6] Цитатът е по английския източник: Baron de Montesquieu, Charles Louis de Secondat. The Spirit of Laws//Volumes I and II of the Complete Works of M. de Montesquieu. April 23, 2004, p. 263.

[7] Bartel, Roland.  Suicide in Eighteenth-Century England: The Myth of a Reputation: Huntington Library Quarterly, Feb., 1960, Vol. 23, No. 2 (Feb. 1960), стр. 146.

[8] Addison, Joseph. The Spectator. Vol. 2. 1891, pp. 549-550.

[9] Джоузеф Филдинг Макконки и Доналд У. Пари, в тяхното Ръководство за библейски символи, го обясняват по следния начин:

„Източният вятър е разрушителен вятър, който произхожда от изток, символичната посока на присъствието на Божеството. Наричан още „вятърът на Господа“ (Hosea 13:15), той е „подготвен“ от Бог (Jonah 4:8) с цел унищожаване на нечестивите и неправедните. Господ е казал: „Ако Моят народ посее мръсотия, той ще пожъне източния вятър, който носи незабавна гибел“ (Mosiah 7:31). Следователно те са „поразени от източния вятър““ (Mosiah 12:6; Job 27:21).

https://askgramps.org/what-is-the-meaning-of-the-expression-the-east-wind/ .

[10] Addison, Joseph. The Spectator. Vol. 2. 1891, p. 550.

[11] Dr. Thomas Sydenham (1624-1689).

[12] Sir Richard Blackmore (1654 – 1729).

[13] Dr. George Cheyne (1672–1743).

[14] За повече информация виж текста на Roy Porter, предговор към изданието на трактата на Чейн от 1991 г.

[15] Cheyne, G. , The English Malady: Or, a Treatise of Nervous Diseases of all Kinds; as Spleen, Vapours, Lowness of Spirits, Hypochondriacal, and Hysterical Distempers: Strahan, London, 1733, p. i.

[16] Charles Gildon (c.1665 – 1724).

[17] Anne Finch, Countess of Winchilsea (1661 – 1720).

[18] Finch, Anne. Miscellany poems, on several occasions: Written by the Right Honble Anne, Countess of Winchilsea. London: printed for J. B. and sold by Benj. Tooke, William Taylor, and James Round, 1713, pp. 88-96.

[19] Mary Barber (c.1685 – c.1755).

[20] Matthew Green (1696–1737).

[21] Green, Matthew. A Collection of Poems in Six Volumes. By Several Hands. Vol. I. London: printed by J. Hughs, for R. and J. Dodsley, 1763 [1st ed. 1758], pp. 116-146..

[22] Oliver Goldsmith (1728 –1774).

[23] Декоративна кърпа с V-образна форма, носена на гърдите и корема от мъже и жени през 16 век, a по-късно – само от жени.

[24] Goldsmith, Oliver. The Citizen of the World. Vol.3: London, 1806, pp. 356 -7.

[25] Първото регулярно публикуване на подобни списъци започва на 21 декември 1592 г.

[26]Цитатът е по английския източник: Voltaire. Cato: On Suicide, and the Abbe St. Cyran’s Book Legitimating Suicide//Philosophical Dictionary. vol. III. Paris, London, New York, Chicago: E. R. DuMont, 1901, pp. 19-33.

[27] За повече информация виж: Doughty, Oswald.The English Malady of the Eighteenth Century//The Review of English Studies. Jul., 1926, Vol. 2, No. 7, pp. 257-269.

[28] Barbagli, Marzio. Farewell to the World. translated by Lucinda Byatt: Polity Press, 2015, стр. 27.

[29] Пак там, стр. 26.

[30] Minois, George. History of suicide: Voluntary Death in Western Culture. translated by Lydia Cochrane: The Johns Hopkins University Press, 1999, стр. 142.

[31] Пак там, стр. 185.

[32] Миноа има предвид гладът във Франция, породил се от опустошителната зима през 1692 г. От лошите климатични условия паралелно с това бедствие през 90-те години на 17 век се появява и гладът в Шотландия, известен като Седемте болни години (the Seven ill years, както и гладът в Шведската империя и кралство Норвегия от 1695–1697 г.

[33] Minois, George. History of suicide: Voluntary Death in Western Culture. translated by Lydia Cochrane: The Johns Hopkins University Press, 1999, стр. 186.

[34] Пак там.

---

Philosophia 31/2023, pp. 53-68