Владимир Пачеманов

Abstract: The Nothing as Ground – Hegel, Heidegger. The main goal of the following text is an analysis of the functions of the nothing as a ground in the philosophies of both Hegel and Heidegger. There are mentions of the points in which the two philosophers are close in their thoughts, and where they can and should be differentiated. The relation between nothing and being is analysed, revealing that pure nothing can only “interact” with being in order to maintain its core functions, and that any other form of content (or with any other thing), different from being, removes the specific role of the nothing, transforming it into something. The text concludes that the relation between nothing and being grounds the possibility of negation (of the logical “no”) and the ability (in the thinking of the early Heidegger) to act authentically.

  PDF   Keywords: Hegel, Heidegger, Nothing, Being, Ground, Relation, Form and Content, Fear, Authenticity, Freedom

---

В последвалото разглеждане ще бъде направен опит да се експлицира това, за което, спрямо собственото му понятие, няма начин да се говори ясно и определено – именно нищото. Основните положения, върху които ще се концентрираме са извлечени от текстовете на Хегел и на Хайдегер, защото и двамата взимат отношение към точките, които ще ни интересуват и, по-важното, по особен начин, имат сериозна близост в някои от философските си възгледи. Следователно, нека, чрез тяхна помощ се опитаме да разберем – как всъщност стоят нещата с нищото?[1]

Разбираемо е да се смята, че за нищото основно може да се каже, че се говори правилно, когато не се говори за „него“, доколкото всяко говорене за нищото би било говорене за нещо. Може, следователно, да се изведе, че сме най-точни спрямо „понятието“ на нищото тогава, когато изобщо не го мислим. Тогава, обаче, с основание може да се запита дали изобщо можем да мислим за „него“ и, по-точно, какво би било това понятие, което се мисли, когато не се мисли и което не би могло да подлежи на ясна спецификация, доколкото най-ясната му спецификация е да не е специфицирано. Не е чуждо за философската мисъл да се възмущава от подобен начин на рефлектиране. Подобни идеи могат да бъдат използвани срещу своите автори, принуждавайки други да ги наричат „музиканти без музикални способности“.[2]

Тук ще се направи опит да се покаже, че подобно говорене не е изцяло безсмислено, стараейки се да демонстрираме 1) как изобщо може да се говори за това, за което не може да се каже нито, че е нещо определено, нито че има някакви особени самостоятелни характеристики; и 2) на какво може да е основание нищото. Поставени по този начин може да се окаже, че задачата е или сравнително трудно постижима, или безсмислена. И за двете възможности могат да се открият основания. Тук обаче ще се концентрираме върху първата. Изхождаме, следователно, от предпоставката, че може да се изведе нещо смислено от подобно занимание.

1. Въвеждащи бележки

Ще започнем с един първоначален най-общ анализ на авторовите положения, за да имаме представа какво ще се изследва в последствие. Науката логика започва с чистото отношение между битие и нищо. И двете понятия, както забелязва Хегел, имат еднакво съдържание – тоест характеристиките им са едни и същи. Затова заявява, че чистото битие и чистото нищо са едно и също.[3] Тяхното различие не може да идва от някакви специфично техни определения. Защо? Ако искаме да ги разгледаме в тяхното чисто проявление, то никакви характеристики не могат да им бъдат приписани с риск, че биха се превърнали в нещо конкретно, тоест нещо, в което могат да бъдат открити разлики и, следователно, моменти, правещи го битие, притежаващо конкретно съдържание, моменти на развитие и подобни. Тяхната чистота изисква именно тази липса на определение. Но, колкото и да са еднакви в липсата им на определеност, то въпреки това няма някой, който да отбележи, че нищото е същото като битието. Напротив. Самостоятелно те са без смисъл и значение, а ценността им е, когато ги разглеждаме като моменти едно от друго.[4] Те имат някакво съществуване, казва Хегел, единствено в тяхното ставане, което е непосредственото преминаване на едното в другото.[5] Условието за възможност на това ставане е именно в това, че те са различими.[6] А тази непосредствена представа за разлика е чистото мнение.[7] От това тяхно постоянно преминаване едно в друго получаваме първата възможност за някой същински определен наличен предмет. Първият „продукт“ на ставането. В това двойно отношение, което е поставеното различие между битие и нищо намираме основа за каквато и да било мисловна определеност. Противопоставянето е „двигателят“, насочващ мисълта към действие.

Подобна картина можем да открием и при Хайдегер, но на, според него, доста по-фундаментално ниво. Чрез нищото ние изобщо получаваме понятие за битието в неговата цялост. Хайдегер казва така:

„Само въз основа на изначалната откритост на нищото битието на човека в тукашността му може да се насочва и да вниква в съществуването. Доколкото обаче човешкото битие в тукашностга си по същество се отнася към съществуващото, което самото то е и не е, то се случва като такова битие всякога откъм възвестеното в откриването си нищо.“[8]

Това се дължи на причината, че нищото най-„ясно“ се проявява в страха. А страхът, за разлика от различните форми на боязливост, не може да се покаже спрямо някой конкретен негов източник. Тази му характеристика, че не може да бъде посочен от какво точно произлиза, позволява да се свърже с нищото, доколкото източника му е светът като такъв.[9] Това е основанието за настроението, което схваща, че страхът произлиза от съзнанието за това, че биващото в света е нищожно и незначително.[10] Нищото унищожава възможността да бъде премахнато или избегнато, с което и да е от единичните съществуващи неща. Да обясним на някой от какво точно ни е страх би било подобно на това да се опитаме да изкажем какво точно в една шега е било забавното и да се запази елементът на забавата, на изживяната шега. Нищото се проявява като цялостно прекъсване на връзките, с които сме привикнали като съществуващи, губене на възможността да бъдат схванати като значими цялости.[11] Нищото се явява като нивелиращо всяко едно конкретно отношение в света, но точно с това си действие позволява да се схване той, светът, в неговата тоталност.

От горните позиции може да бъде изведено следното: отхвърляйки връзката на нищото, с която и да де конкретна определеност на нещо биващо, това действие при Хайдегер напомня за онтологичната разлика, която той самия поставя между битието и отделните биващи. Нищото и битието, на това равнище, си съвпадат. Чрез отхвърлянето и нивелирането в цялост, се поставя в отношение на „изтриване“ от битието, от възможността за смислено отнасяне към каквото и да било и, следователно, дава да се разбере контингентната, нищожна роля на отделните биващи.

2. Анализ с оглед на характеристиките на нищото и неговата основателна природа

Чрез нахвърляното досега трябваше да се даде някакво основно запознаване с най-базисните тези, които ще подлежат на разглеждане. Нужно е да се задълбочим в тях и да обясним връзките по-ясно.

Защо нищото е обвързано с битието? И при Хегел, и при Хайдегер връзката е очевидно налична поради това, че нямаме работа с нито едно конкретно съдържание или нещо. Ако имаме, то няма да е нищо. При Хегел бихме имали работа с превръщането му в конкретно отрицание. При Хайдегер – би станало във връзка с някой конкретен пример, от който изпитваме просто боязън. Бихме загубили страха. Ако искаме да анализираме нищото в неговата чиста форма, то трябва да приемем, че това изисква да се направят някои жертви с оглед на съдържанието на изложението. Отново той казва, че нищото е „ пълно отрицание на всеобщността на съществуващото.“[12] Следователно не можем да говорим за положения, в които нищото е изведено от някои конкретни биващи. Не можем да вземем някое нещо и да го отречем, получавайки нищо. Не, това би било определена вече функция, която сочи към някакъв референт. В някои случаи можем да мислим, че този референт би бил празен, но от подобни размишления се постигат единствено тривиални положения. Има изследвания, които се опитват да покажат, че Хайдегеровото нищо e просто един празен термин, поставяйки го като синонимен на думата zilch (означаваща нищо, не-нещо, или нулево количество).[13] Други, също съвременни автори, се опитват да демонстрират как подобни идеи не могат да бъдат достатъчни, за да се разгледа начина, по който нищото функционира. Не може да се разглежда като просто термин без референт или такъв, чийто референт просто няма съществуване.[14] Така е, но въпреки всичко можем да кажем, че нищото не може да има референт по горните съображения. То не отрича някое биващо, то не засяга самите биващи индивидуално, едно по едно, напротив – то ги разглежда в тяхната тоталност. Точно както битието не може да бъде нито едно биващо.

Не, неговото място, също както и битието, е не в конкретното съдържание, а именно във връзката правеща възможно схващането на смисъла. В този случай специфичното действие на нищото не е връзката, която най-често се прави от битието, а възможността, заложена в самото отнасяне на нищо към битие, тази връзка да не е, да бъде унищожена. Тоест да бъде показано като ненеобходимо, пренебрежимо и потенциално не-важно за никакво по-„възвишена“ форма на ред. Това е специфичното действие на нищото. Трябва да се попитаме какво би било това унищожаване. От една страна, при Хегел, виждаме как ставането на битие и нищо, първото отнасяне на мисълта, задаващ ѝ пътя за бъдещото развитие е основанието за негацията изобщо, за отрицанието на наличното. Чрез възможността да се отричаме, да унищожаваме нещо налично или непосредствено дадено, ние го снемаме, довеждайки го до неговата същност. Това е централното движение, наблюдавано в цялостната система на Хегел. Хайдегер, обаче, с основание казва, че макар че тази идея за нищото да е значима, то Хегеловото нищо веднага губи своето острие и става положително, доколкото цялото движение се извършва чрез него.[15] То бива погълнато в положителното, губейки своята специфична дейност.[16] Отрицанието не е чистата дейност на нищото. То не може да бъде разглеждано като унищожаване.

Каква би била специфичната функция на унищожаването? От една страна не може да става въпрос за конкретно действие, съобразяващо се с някакво конкретно съдържание, доколкото чрез това нищото не би действало като чисто унищожаване, а би приело някакви характеристики, свързани с този определен начин на отричане. Защото повечето съдържания биха имали свой собствен начин на отричане. Както например отхвърлянето на това, че нещо е добро би означавало, че то би могло да бъде подлежащо на класификация на това какво точно зло е и подобни. Това се дължи на стандартното за Хегел единството на форма и съдържание. Унищожаването би трябвало да бъде безразлично към това, което премахва, по горните съображения, за да се избегне положителния елемент, тоест превръщането му в снемане. Нищото, следователно, показва възможността на нещо да бъде лишено от неговото битие. Нещо да е в битието пък, означава, то да се проявява в мрежа от смислови взаимоотношения, конституиращо го в някаква негова цялост. Нищото отнема смисловите връзка на това x, към което се отнася, показва, че то може и да не е и че няма да има специфична сериозна промяна в битието като цялост, което да отбелязва липсата на x. Защо да не позволява промяна в статута на битието? Ако остане следа от отсъствието на това х, то ние бихме могли отново да разберем, че си нямаме работа с нищо, а с просто определено отсъствие. Нищото трябва да действа дискретно, нивелираното дори не може да бъде подозирано, че е нивелирано или, че някога е било, защото, отново, нищото не позволява да бъде разглеждано като отсъствие, а отсъствието би било единствено една определена форма на по-фундаменталния феномен на нищото. Ако има следи, то това, което е оставило тези следи, може да бъде проследено до някакво конкретно биващо. В този смисъл отсъствието е винаги нещо. Макар и не-налично в дадено пространство или време, то е мислимо като все пак възможно налично в него, като някакъв обект, който поради някакви случайни или необходими основания, всъщност не е там, където не би имал проблеми, логически или отнологически, да се открие. Нищото, с оглед на горния анализ, не позволява да бъде тематизирано по този начин.

Кой обект обаче може да бъде нивелиран по такъв начин, който не би оставил никаква следа от негово отсъствие? Всяко биващо би могло да се открие, определи и следователно просто да се отрече, а не унищожи. Едно нещо има, към което нищото може да се отнесе по начин достоен за своето понятие – самото битие.[17] Нищото може да се отнася единствено към това, което прави самите връзки между биващите възможни. В този смисъл само битието е също толкова бедно на съдържание, но богато на конституираща дейност колкото самото нищо, че да позволява второто да се отнася към него в чистата си функция, а не като някакво просто отрицание.[18]

Следователно и при двамата автори виждаме как чистото действие на нищото се отнася единствено към битието.

3. За ролята на нищото като основание

Но как да обърнем казаното дотук към ролята на нищото като основание? На какво изобщо може да е основание то?

И при двамата автори, вижда се, ролята на нищото приема някои по-тривиални следствия от своята дейност. Най-общото, което може да се заяви е, че при Хегел и при Хайдегер нищото функционира, давайки възможност за логическото отрицание изобщо или негацията.[19]  От една позиция, следователно, нищото се намира като възможност за отрицание, за „не“-то, показвайки крайността и ограничеността на всяко едно налично или подръчно битие, когато се отнасяме към неговата непосредствена даденост.[20]

Гореспоменатото обаче е тривиално следствие, което е вече достатъчно отдалечено от своите основи. Много по-същностно е това положение, произлизащо от необходимото взаимодействие между нищо и битие, гласящо, че на него се разчита за разкриване на свободата на Dasein или на духа! Защо и, по-точно, как? Беше вече споменато тук за невъзможността за характеризиране на взетите сами по себе си битие и нищо, разделени от тяхното отношение.[21] В това отношение можеха да попадат, точно защото става въпрос за отношение не насочено към едно или друго отделно нещо, а към това, което е, сякаш, самата връзка, гарантираща свързването на Dasein или духа към всички тези неща, но също така към нито едно конкретно такова. Затова Хайдегер казва, че нищото най-силно се проявява в настроението, спрямо което е определена цялостната ни насоченост към света.[22] В страха.[23] От това, при него, се забелязва връзката между нищото и други модуси, спрямо които ние разглеждаме нашето екзистиране в света. Нищото попада в Битие и време в ключова връзка за довеждането и показването на модусите на грижата и различните проявления на вината, които отнасят човек до най-близките му въпроси за Моженето-му-да-бъде, до възможността за едно автентично битие изобщо.[24] До, следователно, най-базисните връзки, отнасящи се към това какво е Dasein. Именно чрез достигането до това ниво се забелязва, че наличното съществуващо пропада с оглед на своята нищожност, делничното бива забравено и показано като единствено валидно в ограничен, а не в абсолютен аспект. Тогава се отваря възможността изобщо за задаването на въпроса за това спрямо какво трябва да се действа или не. Следователно отношението между битие и нищо е основанието на възможността за достигането до въпроса за едно свободно съществуване, частично лишено в някои аспекти от определящата или детерминираща функция на делничното съществуване.[25] Тоест дава се възможност за рефлектирането върху кратки проблясъци, спрямо които делничното да бъде регулирано. Следователно това е възможността за извеждане на стандартното и обикновеното до едно ниво на мисълта и екзистирането, спрямо което можем да схванем подредеността на горе-споменатото стандартно като единствено частично, ограничено и неабсолютно, чрез което бихме могли да действаме на нивото на едно свободно и автентично съществуване (понякога).

Като допълнително следствие се извежда и това, че се открива възможността за различни начини, спрямо които да основаваме и изграждаме себе си. Защото, също, човешката свобода на даването на основания се състои главно в това той да успява да определя и изгражда себе си чрез именно тази си собствена дейност.[26] Отговорността, следователно сериозното отнасяне към самия себе си се състои в това да можем да основаваме своите действия. А тази възможност, с оглед изобщо достигането до идеята за отговорността и решителността се състоеше в откритостта на нищото.

При Хегел тази диалектика, на нищо и битие, се открива в основата на цялостното мислене, което, в развитието на системата, достига до нивото на абсолютното познание. В този смисъл отношението между двете е двигателят, който прави възможно разкриването на духа пред за самия него. Невъзможността им да бъдат изведени в тяхното чисто съдържание от нито едно биващо, наблюдавано от съзнанието и признато като външно на самото него, прави нищото и битието една същностно духовна основа на всяко една мисловна форма. В неопределеното начало, което е тяхното отношение, се откриват вече заложени всички възможни следствия от последвалото разгръщане на този дух.

Следователно, виждаме, че нищото, в отношението си спрямо битието е валидно доколкото двете изобщо правят възможни разкриването на цялостната многоаспектност на съществуването – било то като възможността за негацията, чрез която се достига до идеалното или като настроението и захвърлеността, в която, отново, се разкрива способността за свободното и автентично действие. Свободата се показва в това, че нищото, както и битието, не могат да бъдат открити в нито един от обектите, към които достигаме чрез тяхната помощ. Тяхната бедност на характеристики, но богатство на функционалност ги прави нещо най-собствено на Dasein или, най-общо, на духа, защото не му се придават от нещо външно, а седят в основата на собствения му начин на мислене или цялостно екзистиране. Чрез тях, които не могат да бъдат открити в чист вид в нито едно конкретно налично съществуване, се разкрива възможността за по-духовното отнасяне на съществата към света, в който се откриват и конституират. Така връзката на нищото и битието, и нито едно взето по отделно, се явява като основа за запълващото смислово отнасянето на човека към неговото съществуване.

Заключение

Макар да беше направен опит да се покаже, че концепциите на двамата автори могат да се разгледат като близки, то не трябва да се забравя, че разликите са също толкова налице. Не са една или две критиките на Хайдегер към Хегеловото мислене.[27] Те са основателни и трябва да се имат предвид, защото е съдържателно по-покриващ с бележките си – тоест нищото присъства много по-експлицитно и самостоятелно понятизирано в неговата философия, отколкото в Хегеловата. Въпреки това, обаче, взаимодействието между битие и нищо, близостта и, едновременно с това, различеността на едното спрямо другото, възможността за съществуването им единствено като положени заедно и с преминаването на едно към друго: от това може да се изведе, че моментът на приликата на функционално ниво и с оглед на резултатите също не е за подценяване.

Библиография

Casati, Filippo, and Naoya Fujikawa. “Better than Zilch?.” Logic and Logical Philosophy 24.2 (2015), рр. 255–264.

Casati, Fillipo, “Heidegger’s Grund: (Para-)Foundationalism”, в Reality and its structure: Essays in fundamentality, редактори Bliss, Ricki, and Graham Priest, Oxford University Press, 2018, стр. 291–311.

Dahlstrom, Daniel O. “Thinking of Nothing: Heidegger’s Criticism of Hegel’s Conception of Negativity“, в A Companion to Hegel, редактори Stephen Houlgate и Michael Baur, изд. “Wiley-Blackwell”, 2011, рр. 519–536.

Giovanni, di George, “Moment” в The Bloomsbury Companion to Hegel, редактори De Laurentiis, Allegra, and Jeffrey Edwards, изд. “Bloomsbury Publishing”, 2013, стр. 253–256.

Heidegger, M., The Metaphysical Foundations of Logic, превод от немски Michael Heim, изд. „Indiana University Press“, Bloomington and Indianopolis, 1984.

Heidegger, M.  Hegel: 1. Die Negativität. Eine Auseinandersetzung mit Hegel aus dem Ansatz in der Negativität (1938/39, 1941), 2. Erläuterung der «Einleitung» zu Hegels «Phänomenologie des Geistes» (1942), редактор Ingrid Schüßler, Gesamtausgabe , Band 68, Frankfurt am Main: Klostermann, 1993.

Oliver, Alex, and Timothy Smiley. “Zilch.” Analysis 73.4 (2013), рр. 601–613.

Priest, Graham. One: Being an Investigation into the Unity of Reality and of its Parts, including the Singular Object which is Nothingness. изд. „Oxford University Press”, 2014

Видински, В. „Що е то контекст и дистекст?“, в Sine arte scientia nihil est, съставител Георги Каприев, университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София 2019, стр. 77–88.

Карнап, Р. „Преодоляване на метафизиката чрез логически анализ на езика”, в Философия на логиката II, превод Тодор Полименов, съставители Тодор Полименов, Евгени Латинов, Анна Бешкова, Благовест Моллов, изд. „Изток-Запад“, София 2008.

Хайдегер, М.  „Що е метафизика?“, в. Същности , превод и съставители – Димитър Денков и Христо Тодоров, изд. „Гал-Ико“, София 1999.

Хайдегер, М. Битие и време, превод от немски Димитър Зашев, ак. изд. „Марин Дринов“, София  2005.

Хегел, Г. Фр. В., Енциклопедия на философските науки, Том първи, превод от немски Генчо Дончев, Изд. ЛИК, София, 1997.

Хегел, Г. Фр. В., История на философията. Том II,  второ издание, превод от немски Генчо Дончев, изд. „Наука и изкуство“, София 1982.

Хегел, Г. Фр. В., Лекции по философия на религията, превод от немски Генчо Дончев, изд. „Изток-запад“, София 2010.

Хегел, Г. Фр. В., Науката логика: Първа част, превод от немски Генчо Дончев, изд. „Европа“, София 2001.

[1] Хайдегер, М., „Що е метафизика?“, в. Същности , превод и съставители – Димитър Денков и Христо Тодоров, изд. „Гал-Ико“, София 1999,  стр. 13. Преводът е по М. Heidegger, Wegmarken, Vittorio Klosterman, Fr/M, 1967.

[2] Вж. Карнап, Р. „Преодоляване на метафизиката чрез логически анализ на езика”, в Философия на логиката II, превод Тодор Полименов, съставители Тодор Полименов, Евгени Латинов, Анна Бешкова, Благовест Моллов, изд. „Изток-Запад“, София 2008, стр. 29. Изложението на Карнап е до голяма степен смислено и разумно. Не може, обаче, да не се забележи как някои предразсъдъци, които несъмнено има поради силните си убеждения, замъгляват погледа му, който е по принцип по-проницателен.

[3] Хегел, Г.Фр. В., Науката логика: Първа част, превод от немски – Генчо Дончев, изд. „Европа“, София 2001 г., стр. 131

[4] За разглеждане на тълкуването на понятието момент при Хегел вж. Giovanni, di George, “Moment” в The Bloomsbury Companion to Hegel, редактори De Laurentiis, Allegra, and Jeffrey Edwards, изд. “Bloomsbury Publishing”, 2013, стр. 253–256.

[5] Хегел, Науката логика, стр.131.

[6] Тази различимост дори си проличава, когато казваме, че всъщност са едно и също нещо. Двете биват обединени чрез един предикат: „Като казвам: „Те са едно и също“, аз казвам, че те са две неща, следователно, че са различни; като казвам: „Битие и небитие са различни“, аз изказвам за тях един и същ предикат: различни, и т.н.“ (в Хегел, Г.Фр. В., История на философията. Том II,  второ издание, преведено от немски Генчо Дончев, изд. „Наука и изкуство“, София 1982, стр. 42.)

Хегел споменава тези разсъждения, обсъждайки философията на Горгий, в която обаче можем да привидим неговата собствена мисъл.

[7] Хегел, Г. Фр. Вил., Енциклопедия на философските науки, Том първи, превод от немски Генчо Дончев, изд. „ЛИК“, София, 1997, стр. 243.

[8] Хайдегер, „Що е метафизика?“, стр. 21.

[9] Хайдегер, М. Битие и време, превод от немски Димитър Зашев, ак. изд. „Марин Дринов“, София  2005, стр. 148.

[10] Пак там, стр. 148.

[11] В този аспект може да напомня за „действието“ на понятието за дистекст, противопоставяно на това за контекст. Едното може да се използва като утвърждаващо и правещо възможно разбирането за връзките между обектите, а другото – унищожаване или липса на връзки, които биха могли да бъдат схванати. За по-точно разглеждане на тази тема вж. Видински, В. „Що е то контекст и дистекст?“, в Sine arte scientia nihil est, съставител Георги Каприев, университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София 2019, стр. 77-88, и по-точно към споменатото във връзка с въпроса за нищото, както е разгледано тук вж. стр.86. Приликите са с оглед на това, че се обсъжда какво прави разбирането възможно или невъзможно, но трябва да се има предвид, че самото понятие разбиране се схваща в различни смисли и има нееднакви конотации.

[12] Хайдегер, „Що е метафизика?“, стр. 16.

[13] Oliver, Alex, и Timothy Smiley. “Zilch.”, в Analysis 73.4 (2013): 601–613, стр. 602.

[14] Вж. Casati, Filippo, и Naoya Fujikawa. “Better than Zilch?.”, в  Logic and Logical Philosophy 24.2 (2015): 255–264. Заявява се, че макар разглеждането на Хайдегер да изглежда логически проблематично (самият Хайдегер не отрича това, дори това цели. Вж. г.цит „Що е метафизика?“, стр. 15, където се казва, че „общата“ логика, приета като висша инстанция не може да каже нищо по тези въпроси), то с развитието на различните форми на възможни диалетеични и параконсистентни логики, не можем да си позволим да действаме прибързано спрямо нищото. Вж. там „Better than Zilch, стр. 257.

[15] За по-ясно и пълно изложение на критиката на Хайдегер към Хегеловото нищо вж. Dahlstrom, Daniel O. “Thinking of Nothing: Heidegger’s Criticism of Hegel’s Conception of Negativity“, в A Companion to Hegel, редактори Stephen Houlgate и Michael Baur, изд. “Wiley-Blackwell”, 2011, 519-536. Много от точките и насоките за текстове, видими в настоящата работа, бяха открити, благодарение на статията на Dahlstrom.

[16] Heidegger, Martin, Hegel: 1. Die Negativität. Eine Auseinandersetzung mit Hegel aus dem Ansatz in der Negativität (1938/39, 1941), 2. Erläuterung der «Einleitung» zu Hegels «Phänomenologie des Geistes» (1942), редактор Ingrid Schüßler, Gesamtausgabe , Band 68, Frankfurt am Main: Klostermann, 1993, стр. 14. Отново, за по-задълбочено разглеждане на тези пасажи вж. горецитирания текст на Daniel Dahlstrom, доколкото в него бе посочено и от там видян този източник и дори този цитат.

[17] Дали битието е нещо? Това, при Хайдегер, не е много ясно. Има няколко начина на тълкуване, които биха приели различни следствия от себе си за възможното разглеждане на битието като основание. Вж. Casati, Fillipo, “Heidegger’s Grund: (Para-)Foundationalism”,  в Reality and its structure: Essays in fundamentality, редактори Bliss, Ricki, and Graham Priest, Oxford University Press, 2018, стр. 291–311.

[18] Graham Priest например се изразява, че при Хайдегер битието и нищото са, понякога, едно и също нещо. Дотолкова „двете“ могат да се вземат и проявяват основно едно спрямо друго, че дори биват разглеждани, на места, като едно нещо. Вж. Priest, Graham. One: Being an Investigation into the Unity of Reality and of its Parts, including the Singular Object which is Nothingness. изд. „Oxford University Press”, 2014, стр. 54.

[19] Хайдегер, „Що е метафизика?“, стр. 15.

[20] Която пък раздвоеност на битието – недостатъчността на непосредствено даденото и нуждата от неговото търсене в битието в и за себе си е ключово за цялостната характеристика, на която и да е форма за основание. Вж. г.цит Науката логика, стр. 563-564.

[21] Техните чисти функции се прилагат единствено едно спрямо друго. В този смисъл те са винаги за нещо друго. Имат „битието си“ не в самите себе си, а в отнасянето си спрямо нещо привидно различно от тях самите. Хегел разглежда природата на отношението, при които можем да поставим и анализираното тук, в Хегел, Г.Фр. В., Лекции по философия на религията, превод от немски на Генчо Дончев, изд. „Изток-запад“, София 2010, стр.35, но най-пълното изследване на мнението на Хегел за отношенията може да се разгледа и проследи предимно в двата тома на Науката логика.

[22] Хайдегер, „Що е метафизика?“, стр. 18.

[23] Пак там, стр. 19.

[24] Вж. Хайдегер, Битие и време, стр. 203.

[25] Цялостно напускане на делничността и този модус на отнасяне към ситуациите, в които Dasein се намира, е нещо, което е непостижимо.

[26] Heidegger, M., The Metaphysical Foundations of Logic, превод от немски Michael Heim, изд. „Indiana University Press“, Bloomington and Indianopolis, 1984, стр. 214.

[27] Отново в „Що е метафизика?“ може да се срещне следното: „Чистото битие и чистото нищо следователно е едно и също.“ Хегеловото положение ( Wissenschaft der Logik, I. Buch, WWIII. – .. X.) има своето право. Битието и нищото си съпринадлежат, но не защото те двете – погледнати от Хегеловата представа за мисленето – съвпадат в неопределеността и непосредствеността си, а защото самото битие в същността си е крайно и се открива единствено в трансценденцията на въвлеченото в нищото човешко битие.““ (г.цит. „Що е метафизика?“, стр. 26).

---

Philosophia 23/2019, pp. 11-22