Годфрид Лайбниц (1646–1716)
Откривам тъй много белези на една необикновена проницателност в онова, което ни даде г-н Лок по повод на човешкия разсъдък[1] и на възпитанието, и считам материята за така важна, та се убедих, че времето което бих отдал на едно такова стойностно четиво не би било пропиляно; още повече, че самият аз усилено съм разсъждавал над засягащото основанията на нашите знания. Това е, което ме накара да оставя върху този лист някои от бележките, що ми дойдоха на ума, четейки неговия Опит върху разума. Измежду изследванията не съществува по-важно, понеже то е ключът към всички останали.
Първата книга разглежда главно началата, за които се казва, че са породени заедно с нас самите. Г-н Лок не ги признава – не повече, отколкото и вродените идеи. Той без съмнение при това е имал уважителни причини да се възправи срещу обичайните предразсъдъци, тъй като с имена като „идеи“ и „начала“ се злоупотребява във велика степен. Простодушните философи си създават свои начала според собственото им въображение, дори и картезианците – които проповядват една по-голяма точност – не пропускат при случай да се възползват, та да изведат търсени (от тях) идеи като протяжност, материя, душа – желаейки по тоя начин да избегнат необходимостта да докажат онова, което представят под претекст, че ония, що размишляват над идеите ще открият в тях същото нещо, което откриват и те; т.е., че ония, които навикнат на начина им на мислене – и ще проимат същите виждания като тях: нещо, което е много правдиво. Моето мнение обаче е, че нищо не трябва да се приема като първоначало с изключение на опита и на аксиомата за тъждествеността; или, което е същото – с изключение на аксиомата за противоречието, която е едно първоначало, доколкото инак не би имало никаква разлика помежду истината и погрешността и така всички изследвания биха се веднага прекратили, понеже би станало безразлично да се каже както „да“, тъй и „не“. Защото никой не би могъл да се въздържи от предпоставянето на това първо начало дотогава, докато има намерение да се впусне в някакви разсъждения.
Всички други истини са доказуеми и аз ценя извънредно високо метода на Евклид, който, без да се спре при онова, за което са вярвали, че то вече е било доказано от някои (други) потвърдени идеи, чрез пример показа, че всяка една от страните в триъгълника е винаги по-малка от другите две взети заедно. Евклид, съответно, е имал основание да приеме някои аксиоми за подходящи но не затова, защото са първични и непоказуеми, а защото иначе той би спрял изобщо, искайки да достигне до някакви заключения по начин, който да е точно обследване на началата.
Така той предпочел да се задоволи с това, че свел доказателствата до много малък брой положения по начин, по който може да се каже, че ако те са истинни то и всичко, което казва той, е също истинно. Оставил им на другите да покажат самите тия начала, които между другото са вече оправдани от опита; само дето, посредством този опит, в тия въпроси не можем да получим никакво удовлетворение. По тази причина Аполоний, Прокъл и други поели върху себе си тегобата да докажат някои от аксиомите на Евклид. На този подход трябва да бъде подражавано от философите, за да се достигне най-накрая до някакви що-годе утвърдени положения, ако и те да са само предварителни съгласно подхода, който вече споменах.
Що се отнася до идеите, аз дадох някои пояснения към тях в едно малко съчинение, именуващо се „Размишления над познанието, истината и идеите“[2], като би ми се искало да вярвам, че г-н Лок го е видял и прегледал, тъй като за мен – бидейки от людете, които са сговорчиви – нищо не е по-уместно с оглед напредъка в мислите, отколкото: съображенията и забележките на заслужили особи тогава, когато са направени с внимание и искреност. Ще кажа само това, че истинните, или – реалните – идеи, са ония идеи, за които е сигурно, че извеждането им е възможно; останалите са съмнителни или – в случай доказателство на невъзможността им – са въображаеми. Та, по този начин възможността на идеите се показва колкото априорно чрез доказателствата, като тук си служим с възможността на други, по-прости идеи, толкова и апостериорно посредством опита, понеже онова което е[3] – на него не би могло да му липсва възможно(-то) битие. Първичните идеи обаче, са ония, чиято възможност е недоказуема, и които в действителност не са нищо друго освен – присъщи свойства на Бог.
Относно онова, за което иде реч – дали има идеи и истини, които са създадени заедно с нас, то аз изобщо не намирам за съвършено необходимо нито във връзка със започването, нито във връзка с практикуването изкуството на мисленето да се произнасям с решение тук и сега; било то – дали те всички пристигат отвън или пък произхождат от нас самите; ние бихме отсъдили правилно само в случай, че се придържаме към реченото от мен по-горе, и че се движим напред в един подреден строй и без предразсъдъци.
Въпросът за произхода на идеите и на максимите ни не е (някак) предварителен във философията; за да го разрешим добре, ние трябва да сме напреднали много. Затова считам, че мога да кажа какво нашите идеи – включително ония за сетимите неща – произхождат от собствените ни дълбини, за което би могло да се оформи съждение въз основа обнародваното от мен досежно природата на общението между субстанциите, и която (природа) се зове единство на душата с тялото. Защото аз открих, че досега тия неща не са били добре разбирани. Въобще не съм на страната на Аристотеловата „табула раза“, а по-скоро – има нещо незиблемо в онова, което Платон наричаше „припомняне“. Нещо повече, тъй като имаме не само припомняне за всичките си минали мисли, освен него – имаме още и предчувствие за всичките си мисли. Вярно е, че то е смътно и без да ги отличаваме, почти както, когато слушам грохота на морето, чувам шума на всичките вълни, които собствено го съставляват, ако и по такъв един начин, че не различавам една вълна от друга. И в един определен смисъл, който вече изясних, е вярно дето не само идеите но – още – и че чувствата ни се раждат из вътрешните ни глъбини, и че душата е по-независима в сравнение с онова, което си мислим, макар да си остава истина вовеки, че в нея не се случва нищо, което да не е определено.
Касателно втората книга, която в подробности навлиза в идеите, аз си признавам, че доводите на г-н Лок да докаже, че душата понякога съществува без да мисли за нищо не ми изглеждат убедителни – ако той има предвид това, когато дава името мисли на отделни достатъчно забележими, та да бъдат отличени едни от други, и да бъдат удържани (като такива), възприятия. Смятам, че душата – но също така и тялото – никога не са без действие, и че душата никога не е без възприятие. Дори когато спи, всеки има неясно и смътно чувство за мястото в което се намира, както и за други неща. Дори опитът да не ще го потвърди, аз вярвам, че има доказателство за това. Тук работите стоят тъй, както когато ний не можем да докажем почти нищо, стъпили върху опита, относно това, че няма празнота в пространството както и относно това, че в материята покой не съществува. И все пак свързаното с тези въпроси ми изглежда да е получило своето доказателство – това така, както е и според г-на Лок.
Със съгласие отбелязвам разликата, която той доста основателно провежда помежду материята и пространството. Що се отнася обаче до празнотата – в нея са вярвали изтъкнати особи. Г-н Лок е сред тях, самият аз почти бях убеден в нея, ала преди много време се отказах от това. Несравнимият г-н Хюйгенс, който също така беше на страната на празнотата и на атомите, насочи своите разсъждения към доводите ми, както това може да се провери в неговите Писма. Доказателството, почерпено от движението в полза на празнотата, с което г-н Лок си служи, предпоставя, че по същината си тялото е (нещо) твърдо, както и че (то) се състои от определен брой неогъваеми частици. Защото в такъв случай би било вярно – каквото и крайно число атоми да можем да вземем, че без празнота движението не би се получило, но – че всичките частици на материята са делими и че те могат да се разместват и напластяват.
В тази втора книга има и някои други работи които ме стъписват: да речем, доколкото в глава 17[4] се казва, че безкрайността не може да бъде приписана като свойство на нещо, което е различно от пространството, времето и числата. Аз съм убеден заедно с г-н Лок, че – собствено – може да се каже, дето въобще не съществуват пространство, време, ни число които да са безкрайни, ами – единствено това (може да се каже), че колкото и голямо да е което да било пространство, време или число, то винаги има едно друго по-голямо от него и така – до безкрай; а също така, че истинно безкрайното изобщо не може да бъде открито в някоя състояща се от частици цялост. Съобразно това няма начин то да не се намира някъде другаде а именно – в абсолютното, което е без части, и което оказва въздействие върху съставните неща, тъй като самите те произлизат вследствие ограничаването на абсолютното. Оттук и положителният безкрай: той, не бидейки различен от абсолютното; та, в този смисъл може да се каже, че съществува една положителна идея за безкрайното, и че тя е предшестваща онази за крайното. Но все пак, отхвърляйки съставното безкрайно, по никакъв начин не отхвърляме онова, което геометрите доказват за безкрайните последователности[5] и в частност – (което доказва) превъзходният г-н Нютон.
Що се отнася до онова, що се казва в глава 30[6]. за съответните идеи[7] – да (така е): позволено е на термините да се дава смисълът, който бива сметнат за подходящ. Затова, без да подлагам на нападки смисъла на г-н Лок, аз правя едно различение по степен вътре в идеите, според което наричам съответна тази (идея), при която вече съвсем нищо не остава за обясняване. Или: всичките идеи за сетивните качества, като – за светлината, цвета, топлината – те не съдържайки в себе си нищичко от това естество, въобще и не се броят от мен за спадащи към съответните такива; също тъй не се дължи на тях самите, не и априори, а на опита (се дължи), че познаваме тяхната действителност или тяхната възможност.
В добавка, в третата книга, която се занимава с думите или термините, има твърде хубави неща. Много вярно е, че не може да се определи всичко, и че сетивните качества изобщо не притежават някаква друга, освен една само номинална дефиниция, както и че в този смисъл ние бихме могли да ги наречем първични; че не разполагаме със способността да ги снабдим с реална дефиниция. Показах разликата между тези два вида определения в Размишленията, упоменати по-горе тук. Номиналната дефиниция обяснява името посредством белезите на нещото, реалната дефиниция обаче води дотам, че априори да бъде позната възможността на определеното (нещо). Да кажа още, и че силно приветствам учението на г-н Лок досежно доказауемостта на моралните истини.
Четвъртата, т.е. последната книга, в която се разправя за познанието на истината, почива върху използването на някои неща, що вече бяха казани от мен. Намирам в нея – както и в предходните книги – една безчисленост добри размишления. Да направя тук подходящите оценки, ще рече значи – аз самият да напиша книга, която да е толкова обширна, колкото е самото това произведение. Само дето ми изглежда, че аксиомите в нея са обмислени малко по-малко, отколкото заслужават. Очевидно това е така, защото с изключение ония (аксиоми) на математиците, те обичайно не (ни) се разкриват като (едновременно) важни и неоспорими; аз самият съм имал повод за изправяне на тоя недостатък. Не подценявам тъждествените едно на друго положения и намирам, че те имат огромна употреба и в анализа. Много е вярно, че познаваме нашето (собствено) съществуване чрез непосреден наглед, но че познаваме онова на Бог посредством доказателство; и че едно струпване на материя, в чиито части няма възприятие, не би произвело нещо което (да) мисли. Съвсем не гледам с лошо око на изнамерения преди няколко столетия довод от Анселм, който доказва, че съвършеното същество трябва[8] да съществува, макар да съм на мнение, че на този довод му липсва нещо, доколкото той предполага, че съвършеното същество е възможно (изобщо). Защото ако тази само единствена точица се докажеше допълнително, то и цялото доказателство ще бъде постигнато по един успешен начин.
Що се отнася до познанието на останалите неща, е известно казаното: единствено опитът не стига, та достатъчно да се напредне във физиката. Някой вдълбочен ум ще извлече повече последствия от един твърде обикновен опит отколкото някой друг (ум) от друг, (грижливо) подбран опит; освен всичко друго – и поради това още, че – така да се каже – съществува известно изкуство за провеждане на опитите, известно изкуство за разпитване на природата. По този начин си остава вечна истината, че няма да се напредне в подробностите (от изучаването) на физиката, ако разчитаме само на опита.
Г-н Лок е на мнението на някои изтъкнати особи, които държат на това, че формата на логиците била нямала широка употреба. Аз имам едно леко различаващо се чувство и често съм намирал, че паралогизмите – вкл. и в математиката – са недъзи (именно) на формата. Същата забележка е направена от г-н Хюйгенс. Добре е да го кажа пак, отново тук: много отлични неща са подценявани, тъй като те така и не получават употребата, на която са способни (за която са предвидени). Ние сме склонни да презираме онова, на което са ни научили в училищата. Вярно е – там поглъщаме много безполезни работи, но е добре да се действа по начина на Академия делла Круска[9], т.е. като доброто се отделя от лошото. Г-н Лок би могъл да направи това, каквото и да е то (за каквото и да става дума) като все повече ни дарява мисли, които съответстват на неговите убеждения. Той е не проверяващ качеството, а – по силата на натрупванията – е преобразител[10] на даден къс добър метал. Ако той продължи да прави публиката съпричастна (към този процес) – ние ще му бъдем силно задължени.
Преводът е направен по изданието на Й. Ердман, Берлин 1890 г. – стр. 136-9
Превод от френски език Коста Бенчев,
София, 2018
[1] Предадените с курсив думи и изрази в оригинала са в разредка; дадените някъде в скоби думи са като помощно допълнение при тълкуванието при превода, без да фигурират в оригинала – бел. прев.
[2] В оригинала – на латински; подч. мое – бел. прев.
[3] Подч. мое за по-голяма яснота – бел. прев.
[4] В оригинала: с римски цифри – бел. прев.
[5] В оригинала: на латински – бел. прев.
[6] В оригинала: с римски цифри – бел. прев.
[7] В оригинала: на латински, с използване на термина „адекватен“ – бел. прев.
[8] Подч. мое за по-голяма яснота – бел. прев.
[9] Осн. във Флоренция през 1583 г. като научен институт за филологически пуризъм – бел. прев
[10] Алхимически термини – бел. прев.
Philosophia 20/2018, pp. 76-87
Philosophia 